Изповедник

— Аз така ги виждам, но ти ги четеш, нали… какво пише?

— Не пише нищо, момчето ми, книгата е празна. Има го само заглавието.

Ричард го изгледа неразбиращо.

— Как така? Невъзможно. Тук трябва да са описани тайните на силата на магьосника воин.

— Така е — отрони мрачно Зед.

В душата на Ричард бушуваха едновременно гняв, объркване и отчаяние.

— Не разбирам.

— Магьосник Баракус ти е оставил поредното правило на магьосника.

— Моля? Какво правило?

— Правилото на всички правила. Неписаното правило. Правилото, за което никой не е казал и дума от зората на историята.

Ричард прокара пръсти през косата си.

— Нямаме време за гатанки. Какво е това правило!

— Не знам — сви рамене Зед. — Никой никога не го е споменавал, никой никога не го е записвал. Но Баракус е искал да ти каже, че именно това е тайната за използването на силата на магьосника воин. Единственият начин да ти подскаже какво е имал предвид е да ти даде ненаписана книга, за да те подсети за ненаписаното правило.

— Как бих могъл да го използвам, след като не знам какво гласи?

— Този въпрос трябва да зададеш на себе си, Ричард. Ако ти си този, чието раждане е предвидил Баракус, ще намериш начин да използваш предоставеното от него. Явно е бил убеден, че се касае за нещо изключително важно, нещо, което си струва всичките усилия и трудности.

Ричард въздъхна дълбоко в опит да подреди мислите си. На Калан й дожаля за него. Изглеждаше на ръба на силите си. Сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.

— Виж ти, виж… — дойде глас иззад тях. Всички се обърнаха едновременно.

Тънка като вейка жена, облечена в черно от главата до петите, им се усмихваше с лукава усмивка.

— Шеста… — подхвана Зед.

— И това, ако не е Майката Изповедник… Императорът ще остане доволен, когато му заведа и нея, и Господаря Рал — всички на куп.

Калан забеляза, че Зед вдигна ръце към челото си, явно разкъсван от неистова болка. Залитна и се строполи на пода. Мечът на Ричард произведе характерния си металически звън, когато той го извади от ножницата. Понечи да се хвърли стремително в атака, но бе спрян от невидима сила. Мечът му издрънча на каменния под.

Жената се закани с пръст на Калан.

— Идеята не е добра, Майко Изповедник. Не че ме е еня дали ще си изпържиш сама мозъка, но все пак би било по-добре да те отведа при императора жива.

Калан бе пронизана от болка в гърба. Беше като болката, която усещаше през яката си, само че по-остра, по-безмилостна, проникваща дълбоко в съществото й. Тя зяпна, неспособна да задържи устата си затворена. Всички в килията се мятаха в агония и притискаха ушите си с ръце.

— Това доста улеснява задачата ми — издекламира доволно Шеста и се плъзна напред към жертвите си — олицетворение на самата смърт.

— Шеста! — чу се сърдит глас откъм вратата. Вещицата се завъртя, явно разпознала гласа. Болката на Калан изчезна. Другите също изглеждаха по-добре.