Магическият кръг
- Автор: Невил Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Магическият кръг». Краткое содержание книги:
— Шушулката е в заговора, нали? Телеграмата ти ме предупреди, но я получих твърде късно — казах на Оливие. — Волфганг вече държеше ръкописите, макар да се опита да ме предупредиш и за него.
— Убедена съм, че брат ми е искрено влюбен в теб — обади се Бамби. — Ако се бяхте срещнали по-рано, може би тази любов щеше да го накара да преосмисли стойностите, в които вярва, и да го спаси. Волфганг е образован човек с високи идеали, стига обаче да са в добрата посока. Мисля, че той самият е изненадан от факта, че е способен на силна страст. Но е прекалено късно за промяна, дори и за разговор. Къде е в момента?
— Отиде в Центъра направо от летището — обясних. — Трябва да се срещна с него там.
— В такъв случай е добре да действаме бързо — рече Бамби. — Види ли, че и Оливие не е на работа, може веднага да пристигне тук. Ако си мисли, че знаеш къде са оригиналите на ръкописите на братовчед ти, ще се окажеш в сериозна опасност. Трябва да бъде спрян, преди да е причинил още нечия смърт.
Гледах я ужасена и почувствах, че Оливие слага нежно ръка на рамото ми. За какво говореше тази жена? Знаех, естествено. И вероятно съм го знаела през цялото време.
— Никога не можем да сме напълно сигурни — рече Оливие на Бамби.
Усещах особено жужене в ушите си, сякаш щях да загубя съзнание. И тогава чух гласа на гостенката някак отдалеч.
— Да, сигурна съм. Брат ми Волфганг уби Самюъл Бен.
Мъжът, с когото бях прекарала последните седмици в бурни любовни занимания, всъщност бе хладнокръвен убиец и докато ме е държал в ръцете си, е имал съзнанието, че е причинил смъртта на Сам. Имах усещането все едно съм поела голяма глътка абсент, подправена с опиум или някоя от смесите, отвела Сократ към нирвана. Може би бе по-благоразумно да тръгвам… но къде?
Оливие се канеше да направи някакво предложение, но в този момент чухме необичаен звук. Спогледахме се в недоумение, но и двамата бързо се сетихме, че това трябва да бе звънецът, който толкова рядко използвахме, че почти бяхме забравили звука му. Още повече че се намираше в отдалечената от нас част на къщата. Нашият така наречен „преден двор“ бе много стръмен и посетителите обикновено идваха откъм задната врата, тъй като пътеката за коли свършваше пред нея.
Спуснахме се към високите прозорци тип „капандура“ на моето мазе и надникнахме. Виждахме само пътя, но не и човека, който бе застанал пред входа. Грамаден лендроувър с номера от щата Айдахо беше паркиран зад колата на Бамби. Пред калниците се виждаше образ на изправена мечка гризли. Дали пък най-сетне късметът ми не беше проработил?
— Познаваш ли колата? — попита ме Оливие.
— Колата — не, но мечката — да! Иди да отвориш — поръчах му, — докато ние приберем Язон и съберем малко вещи — връхни дрехи и обувки за всички ни. Вероятно ще се наложи да отидем в планината за известно време.
— Но кой е този човек? — настоя да знае Оливие. — Точно сега не можем да отворим вратата, освен ако не си абсолютно сигурна в него.
— Сигурна съм — категорична бях. — Тази мечка е пристигнала тук чак от резервата Лапуай. Изминала е над осемстотин километра. Човекът е пратеник на скъпия ми покоен братовчед Сам.
В първия момент Оливие и Бамби се стъписаха пред вида на Тъмната мечка. Както повечето индианци от племето не персе, той беше много хубав мъж — с прав тънък нос, брадичка с дупка в средата, черти, издаващи сила, дълги крака и широки рамене, в сплетената му на тънки плитки коса бяха промушени тънки бели ивици плат, а сребристите очи под тежки черни вежди искряха като кристали, които умеят да надникнат в същността на времето.
Беше облечен с кожено яке с ресни и мъниста по него, а през едното му рамо бе преметнато одеяло. Той измина разстоянието до мен и стисна сърдечно ръката ми.
Както вече споменах, Тъмната мечка никога не ме е харесвал много, до голяма степен заради странното ми семейство. По ръкостискането му обаче долових, че в момента разбира положението ми и цени факта, че се опитвам да помогна на Сам. Естествено, нито той, нито Сам подозираха как умело съм прецакала всичко. Представих го на другите двама.
В съвсем типичен за него лаконичен стил индианецът рече:
— Той чу сърцето ти и знае какво си решила. Одобрява. Иска да дойдеш.
Незнайно как Сам бе успял да прочете мислите ми от разстояние, което не ме изненада. Винаги го е умеел. Нима не го усещах през последните няколко седмици как се движи в следите от моите психологични мокасини?