Под купола 1 част
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-306-8
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Под купола 1 част». Краткое содержание книги:
Младши не знаеше дали да каже „да, сър“ или „не, сър“, понеже нямаше никаква представа какви ги бръщолеви този идиот зад бюрото.
Шерифът продължи да го гледа с „многозначителния“ си поглед още няколко секунди, сякаш за да се увери, че двамата са се разбрали, след което плесна с ръце и се изправи.
— Хайде, прибирай се вкъщи, Младши. Сигурно още си разстроен.
— Да, сър, точно така се чувствам. И мисля, че ще направя това, което ми предложихте. Да си почина имам предвид.
— Имах пакет цигари в джоба си, когато преподобният Когинс ме потопи в реката… — заяви отнесено шерифът, сякаш се отдаваше на сладки спомени. Той прегърна през рамо събеседника си, докато крачеха към вратата. Младши запази почтителното си изражение и продължи да се преструва, че го слуша с интерес, ала отвътре му идеше да се разкрещи. Все едно му бяха провесили тлъста огърлица от месо. — Станаха на нищо, разбира се. Но аз никога вече не си купих друг пакет. Бях спасен от дяволския корен благодарение на Божия син. Не е ли Божията милост чудно нещо, а?
— Абсолютно — можа да промълви Младши.
— Естествено, Бренда и Анджи ще получат най-много внимание, но това е нормално — все пак Бренда беше сред бележитите жители на нашия град, а Анджи бе невинно младо момиче, чийто живот беше пред нея, — ала за пастор Когинс също ще скърбят много хора. Включително и членовете на голямото му любящо паство…
С периферното си зрение Младши виждаше дебелите месести пръсти на Рандолф. Зачуди се как ли би реагирал шерифът, ако внезапно килнеше глава и ги захапеше. И направо отхапеше някой от тези пръсти… и после го изплюеше на пода.
— Да не забравяме и Дуди — измърмори Младши. Нямаше никаква представа защо го каза, обаче явно имаше ефект. Ръката на шерифа мигом напусна рамото му. Мъжът изглеждаше като ударен от гръм и Младши осъзна, че съвсем бе забравил за Дуди.
— О, Боже! — възкликна Рандолф. — Милата Дуди! Обади ли се някой на Анди, за да му каже ужасната новина?
— Не знам, сър.
— Сигурно баща ти ще му звънне, а?
— Струва ми се, че е страшно зает…
Това бе самата истина. Големия Джим седеше в кабинета си и подготвяше речта си за градското събрание в четвъртък вечерта. Събранието, на което жителите на Честърс Мил щяха да гласуват за извънредни правомощия на членовете на градския съвет по време на кризата.
— Значи по-добре аз да му звънна — въздъхна шерифът. — Но преди това ще се помоля. Искаш ли да коленичиш пред Господа заедно с мен, синко?
Младши по-скоро би полял слабините си с газ и би подпалил топките си, обаче не го каза. Наместо това изрече смирено:
— „Общувай насаме с Бога и ще чуеш по-ясно Неговите отговори.“ Чувал съм го много пъти от баща си.
— Точно така, синко. Какъв прекрасен съвет!
И преди Рандолф да успее да каже нещо друго, Младши се измъкна първо от кабинета му, а после и от полицейския участък. Закрачи към къщи, потънал в мрачни мисли. Една част от него оплакваше приятелките, които бе изгубил, а друга се чудеше дали не би могъл да си намери някое ново гадже. За предпочитане няколко.
Все пак под Купола всичко бе възможно.
15.
Пит Рандолф наистина застана на колене и се опита да се помоли, ала не можеше да се концентрира, защото умът му бе зает с твърде много грижи. Накрая заряза молитвата с мисълта, че Господ помага на тези, които сами си помагат. И макар да се съмняваше, че го пише в Библията, бе абсолютно убеден в правотата на това твърдение. Намери номера на мобилния телефон на Сандърс в списъка, закачен с кабарче на таблото за обявления. Надяваше се, че той няма да му отговори, обаче председателят на градския съвет реагира още при първото позвъняване. Както всъщност правеше винаги.
— Здрасти, Анди. Шериф Рандолф се обажда. Имам ужасни новини за теб, приятелю. Май е по-добре да седнеш.
Разговорът беше тежък. Тежък ли? Направо убийствен. Когато най-сетне приключи, Рандолф остана на стола си, като барабанеше нервно с пръсти по бюрото си. Помисли си — и то не за първи път, — че ако Дюк Пъркинс седеше вместо него зад това писалище, нямаше да скърби толкова силно за жертвите. А може би изобщо нямаше да скърби. Работата му се бе оказала много по-тежка и по-гадна, отколкото си бе представял. Личният му кабинет не можеше да компенсира всички останали негативи. Дори зелената шерифска кола не си струваше гадостите; всеки път, щом седнеше зад волана и задникът му хлътваше във вдлъбнатината, която Дюк беше оставил, през главата му минаваше една и съща мисъл: „Не си за тая длъжност.“