На Кал му беше необходимо доста време да открие Реймънтс Хил; сред изобилието от карти на Глук, но накрая го намери. Беше в Съмърсет, южно от Гластънбъри. При нормални условия можеше да се стигне може би за около час по шосе М5. Но днес само Господ знаеше колко време би трябвало.
Разбира се, Глук искаше да дойде с него, но Кал предположи, че ако наистина Виждащите се крият на хълма, няма да погледнат с добро око на непознатия. Изтъкна това пред Глук възможно най-внимателно. Колкото и да се опитваше, Глук не можа да прикрие разочарованието си, но каза че разбира деликатността на една такава среща — той самият през целият си живот се беше подготвял точно за нея, нямаше да настоява. И да, разбира се, че Кал може да вземе едната от колите, въпреки че всъщност и двете не са много надеждни.
Докато Кал се приготвяше за пътуването, увит с каквото успяха да намерят срещу студа, Глук му подаде един пакет, грубо завързан с някаква връв.
— Какво е това?
— Сакото — отвърна Глук. — И някои от другите веществени доказателства.
— Не искам да ги взема. Особено сакото.
— Това е тяхна магия, нали? Вземи го, по дяволите. Не искам да изглеждам като крадец.
— Ще го взема, но против волята си.
— Сложих и няколко пури. Приятелски подарък за умилостивяване. — Той се ухили. — Завиждам ти, Кал, за всяка миля в този студ.
Докато караше, имаше време да се усъмни, да се нарече глупак за това, че пак се надява, че дори се бе осмелил да повярва, че някакъв спомен ще го отведе при изгубените. Но сънят му, или поне част от него, получи потвърждение. Англия беше празна страница — виелицата беше заличила всичко. Някъде под снежният й покров хората вероятно продължаваха да живеят, но по нищо не личеше. Вратите бяха заключени, пердетата пуснати да закрият деня, който някъде към обяд вече приличаше на нощ. Неколцината дръзнали да излязат в бурята бързаха доколкото им позволяваше леда под краката, нетърпеливи да се върнат край огъня, където телевизията обещаваше една Коледа; със сняг от пластмаса и сантименталности.
По пътищата практически нямаше никакво движение и това даде възможност на Кал да си позволи някои волности спрямо закона: минаваше кръстовищата на червено и не обръщаше внимание на еднопосочните улици докато се измъкваше от града. Глук му беше помогнал да планира маршрута си преди да тръгне, а новините по радиото го предупреждаваха за затворените пътища, така че отначало напредваше доста добре, качи се на М5 южно от Бирмингам и успя да кара постоянно с четиридесет мили в час докато тъкмо преди възела северно от Устър; научи от радиото, че магистралата е затворена между възли осем и девет поради голяма катастрофа. Ругаейки трябваше да напусне магистралата и пое по А38 през Грейт Малвърн, Тюксбъри; и Глостър. Тук пътуването беше много по-бавно. Не беше направен дори и опит да се почисти пътя или да насипят пясък, а няколко коли бяха просто изоставени от шофьорите, решили че да продължават е равносилно на самоубийство.
Когато наближи Бристъл; времето стана още по-лошо и го принуди да намали съвсем скоростта. Заслепен от снега, той пропусна отбивката за А37 и трябваше да се върне обратно. Небето вече беше черно почти като катран, въпреки че беше едва средата на следобеда. На около миля преди Шептън Малет; спря за бензин и шоколад, и служителят в гаража му каза, че повечето от пътищата на юг са блокирани. Имаше чувството, че срещу него бе скроен заговор. Като че ли лошото време беше част от плана на Бич Божи, като че ли знаеше, че той е наблизо и поставяше прегради по пътя му за да види доколко упорито ще се бори да стигне до мястото на екзекуцията.
