Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
Сега се намирахме в долния край на стълбището близо до купчинката от умрели оси. Вонята на къщата ни заобикаляше. Уайърман се обърна към мен с блеснал поглед:
— Muchacho, в кутийката тя пазела и няколко много ценни порцеланови фигурки. — Той огледа разнебитеното стълбище, което водеше към безсмислената разруха и синьото небе. — нали не мислиш… ако Персе е нещо като порцеланова фигурка, която Джон е извадил от дъното на залива… нали не мислиш, че е скрита тук, под това стълбище?
— Струва ми се, че подобна възможност не е изключена. Бъди много внимателен.
— Готов съм да се обзаложа на каквото искаш, че там има ха-ха. Повтаряме онова, което научаваме като деца. — Той подритна умрелите оси с ботуша си — разнесе се звук като от смачкана хартия — и коленичи пред стъпалата. Започна да ги разглежда — първото, второто, третото. Щом стигна до четвъртото, каза: — Джак, подай ми фенерчето.
III
Едно беше да си кажа, че Персе не се крие в тайник под стълбището — би било прекалено лесно, — но като си спомних порцелановите фигурки, които Елизабет криеше в кутията за бисквити, пулсът ми се ускори. Джак прерови кошницата, извади грамадното фенерче и го остави в отворената длан на Уайърман като медсестра, асистираща на хирург по време на операция.
Когато Уайърман насочи светлината към стъпалото, зърнах издайническото блещукане на златото: миниатюрни панти.
— Добре — каза той и върна фенерчето на Джак. — Насочи лъча към ръба.
Джак се подчини. Уайърман посегна към ръба на стъпалото, което трябваше да се завърти на мъничките панти.
— Уайърман, чакай — обадих се аз.
Той се обърна към мен.
— Първо го подуши — настоях.
— Какво?
— Подуши го и ми кажи мирише ли на влага. Той се подчини и отново се обърна към мен:
— Може и да е влажничко, но тук всичко мирише така. Нещо по-конкретно?
— Отвори го много бавно. Джак, насочи фенерчето вътре. И двамата търсете признаци на влага.
— Защо, Едгар? — попита Джак.
— Защото масата тече, така каза Елизабет. Ако видите керамичен съд за течности — бутилка, кана, буре — това е тя. Със сигурност ще бъде пукнат, може би дори разчупен.
Уайърман дълбоко си пое дъх и бавно го издиша.
— Заключено е. Виждам тесен прорез… ключът ще да е бил дяволски малък…
— Имам джобно ножче — обади се Джак.
— Чакай малко — изпухтя Уайърман и аз видях как устните му се изопват, докато се опитваше да повдигне стъпалото си. Една веничка затуптя на слепоочието му.
— Уайърман — подех, — внима…
Преди да завърша, ключалката — стара, мъничка и без съмнение разядена от ръждата — щракна. Дървената плоскост отхвръкна нагоре, пантите се счупиха. Уайърман политна назад. Джак го улови, а аз улових Джак в едноръка мечешка прегръдка. Фенерчето падна на пода, яркият му лъч се завъртя в кръг и освети зловещата купчинка оси.
— Да му се не види! — възкликна Уайърман, като си възвърна равновесието. — То бива, бива, ама това вече на нищо не прилича!
Джак вдигна фенерчето и го насочи към дупката в стълбището.
— Какво? — попитах. — Има ли нещо? Говори, де!
— Има нещо, ама не е керамично шише. Метална кутия. Като кутия за бонбони, само че по-голяма. — Той се наведе.
— По-добре недей — обади се Уайърман.
Но предупреждението дойде твърде късно. Джак бръкна чак до лакътя си и за миг си помислих, че лицето му ще се разтегне в писък, когато нещо го докопа за ръката и го придърпа вътре. Той обаче благополучно измъкна ръката си и се изправи. Държеше тенекиена кутия във формата на сърце. На капака й, почти невидимо под ръждата, се мъдреше розовобузесто ангелче. Под него със старомоден шрифт бяха изрисувани думите:
Джак ни погледна с ням въпрос в очите.
— Давай — подканих го. Вече бях сигурен, че това не е Персе. Изпитвах едновременно разочарование и облекчение. — Ти го намери, хайде, отваряй го.
— Сигурно са рисунките — вметна Уайърман. — Няма какво друго да е.
И аз така мислех. Но се оказа, че греша. От ръждясалата сърцевидна кутия Джак извади куклата на Либит. Когато зърнах Новийн, направо се разчувствах.