Падналите богове
- Автор: Зинделл Дэвид
- Серия: Реквием за Хомо сапиенс #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Падналите богове». Краткое содержание книги:
Данло гледаше слънчогледите. После вдигна поглед към Хануман и каза:
— И затова ли седиш сам в тази стая и си играеш с кукли? Защо, Хану?
Хануман прехвърляше безспирно черната сфера от ръка в ръка.
— Ако можех да направя достатъчно голям компютър, ако можех да напиша достатъчно фини и изящни програми, смятам, че щеше да е възможно да еволюирам съвършен метаживот. Живот без война, без смърт, без горчивина, страдание и дори болка.
— Наистина ли? Вярваш ли, че това наистина е възможно? Хануман се усмихна и тихо отвърна:
— Трябва да е.
Каза го с такава искреност и рядка откровеност, че Данло не можеше да понесе да го гледа. Заболя го главата, очите го засмъдяха, просто не бе в състояние да понесе ужасната надежда, изписана на лицето на приятеля му. И затова извърна поглед към дънерите, които тлееха в камината. След доста време попита:
— Ами ти?
— Това не трябва да те безпокои.
— Даже да постигнеш… каквото искаш да постигнеш, какво ще стане с теб? Огънят, светлината — тя пак ще е там, нали?
— Може би.
— Но, Хану, има начин да угасиш огъня.
— Ти не разбираш.
— В спомнянията…
— Не, не.
— Благословената кала… е като океан, който ще угаси огъня.
— О, Данло — не, не, не, не.
— Единственият спомен — ние само сме започнали да го съзираме.
— В много отношения ти все още си сляп.
Думите на Хануман излъчваха горчивина и нещо повече. Данло се почувства така, сякаш змия е изплюла отровата си в очите му, и вдигна ръка към челото си.
— Може би е така — отвърна Данло. — Но приятелят не трябва да го казва на приятеля си, не и по този начин.
— Приятелят не трябва и да бута приятеля си в океана.
— Дори и да полудява от огъня ли?
Хануман рязко обърна глава към него и каза:
— Споровете ни винаги зациклят, нали? Сега ме остави сам. Върни се при своята уличница. Върви да пиеш своята кала и да плуваш в своето единение и в своите спомени — не ме е грижа.
От деня, в който едва не се убиха в горещия басейн в Дома на опасностите, помежду им никога не бе имало такава враждебност. Данло погледна Хануман и единственото което му дойде наум да каже, беше:
— Ще присъстваш ли на други сбирки? Хануман безмълвно отвърна на погледа му, сякаш питаше: „А ти?“.
— Значи не се интересуваш от Пътя? — каза Данло. Помисли си, че Хануман няма да отговори и на този въпрос, но след няколко мига на размисъл той каза:
— О, не, дотук беше интересът ми към Пътя на Рингес. Може би друг път ще поговорим за това. Но не сега. Моля те, остави ме сам — повече не мота да говоря.
След продължително и неловко мълчание Данло се сбогува. Беше прекалено натъжен, за да предположи, че двамата тясно ще се обвържат с Пътя на Рингес, при това скоро.
ГЛАВА 20
РАЗГОВОР