Кралица Марго
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Пройкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кралица Марго». Краткое содержание книги:
После привлече нежно, нежно като майка детето си, главата на своя приятел, отмести я от стената и я опря на гърдите си.
Маргьорит стоеше мрачна. Тя беше грабнала камата, която Коконас бе захвърлил.
— О, моя кралице — протегна ръце към нея Ла Мол, отгатнал мисълта й, — моя кралице, не забравяйте, че умирам, за да залича и най-малкото подозрение за нашата любов.
— Но какво мога да направя за теб — извика отчаяна Маргьорит, — щом не мога да умра с теб?
— Ти можеш да направиш нещо — каза Ла Мол. — Ти можеш да направиш смъртта да ми бъде сладка. Да дойде при мен с усмихнато лице.
Маргьорит се приближи до него, скръстила умолително ръце, за да го накара да говори.
— Спомняш ли си онази вечер, Маргьорит, когато в замяна на моя живот, който ти бях обрекъл тогава и който ти давам днес, ти ми даде свято обещание?
Маргьорит потрепера.
— Ах, ти си спомняш — каза Ла Мол, — щом трепериш.
— Да, да, спомням си — каза Маргьорит — и кълна се в душата си, Хиацинт, аз ще сдържа това обещание.
И Маргьорит протегна ръка към олтара, сякаш да призове за втори път бог за свидетел на нейната клетва.
Лицето на Ла Мол просветна, сякаш сводът на параклиса се отвори и небосводът го озари.
— Идват, идват! — извика тъмничарят.
Маргьорит извика и се спусна към Ла Мол, но от страх да не увеличи болките му, се спря трепереща пред него. Анриет долепи устни до челото на Коконас и му каза:
— Разбирам те, мой скъпи Анибал, и съм горда с теб. Знам, че твоят героизъм те води към смърт, но те обичам за този героизъм. Пред лицето на бога ти казвам, че ще те обичам повече от всичко и това, което Маргьорит се е заклела да направи за Ла Мол, без да зная какво точно е, заклевам ти се, аз също ще го направя за теб.
И тя протегна ръка на Маргьорит.
— Харесват ми думите ти, благодаря ти — каза Коконас.
— Преди да ме напуснете, моя кралице — каза Ла Мол, — окажете ми една милост. Дайте ми един спомен, който да мога да целуна, когато се изкачвам на ешафода.
— О, да — извика Маргьорит, — вземи!
И свали от шията си малка златна реликва, закачена на златна верижка.
— Вземи — каза тя — тази свята реликва, която нося на врата си от детинство. Майка ми ми я беше дала, когато бях съвсем малка и тя още ме обичаше. Тя ми е подарък от моя вуйчо папа Клементе. Никога не съм я сваляла. Вземи я!
Ла Мол я взе и жадно я целуна.
— Отварят вратата! — извика тъмничарят. — Бягайте, благородни дами, бягайте!
Двете жени се спуснаха към олтара и изчезнаха зад него. В същия миг влезе свещеникът.
Глава 60
Площад Сен-Жан-ан-Грев
Беше седем часът сутринта. Тълпата шумеше в очакване по площадите, улиците и кейовете.
В десет часа сутринта една каручка, същата, с която бяха отвели в Лувъра двамата приятели след дуела им, излезе от Венсен, премина бавно по улица Сент-Антоан, а по пътя й зрителите, до преди миг блъскащи се така, че се изпогазваха едни други, замръзваха като статуи с втренчени очи и окаменели устни.
Действително този ден кралицата-майка предлагаше на населението на Париж сърцераздирателно зрелище.
В тази каручка, за която вече говорихме и която се движеше по улиците, двама младежи, легнали върху няколко стиски слама, гологлави, облечени в черно, се облягаха един на друг. Коконас държеше на коленете си главата на Ла Мол, която се подаваше над напречните дъски на каручката и мътните му очи блуждаеха.
Тълпата в желанието си да хвърли жаден поглед до дъното на каручката бързаше, блъскаше, се, повдигаше се на пръсти, качваше се по крайпътните камъни, залавяше се за издатините на стените и се чувствуваше задоволена, когато успееше да не остави недокосната с поглед нито една точка от двете тела, които напускаха страданието, за да отидат към разрушението си.
Говореше се, че Ла Мол ще умре, без да е признал нито едно от отправените му обвинения, докато Коконас не издържал изтезанието и разкрил всичко.
Затова от всички страни викаха:
— Погледнете, погледнете рижия. Той е проговорил, признал всичко. Подлец, който е станал причина за смъртта на приятеля си. Другият, напротив, е храбрец. Нищо не признал.
Двамата приятели чуваха — единият похвалите, другият оскърбленията, които следваха злокобния им път — и докато Ла Мол стискаше ръцете на своя приятел, върховно презрение беше изписано по лицето на пиемонтеца. От позорната каручка той гледаше глупавата тълпа, както би я гледал от триумфална колесница.
Нещастието беше извършило своето чародейно дело. Беше облагородило лицето на Коконас, както смъртта щеше да възвиси душата му.
— Скоро ли ще стигнем? — запита Ла Мол. — Не мога повече, приятелю. Струва ми се, че ще загубя съзнание.