Лорд Златен
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лорд Златен». Краткое содержание книги:
Имах повече въпроси към себе си, отколкото към Сенч. Докато размишлявах, стоплих вода и намерих огледалото му. В оръжейната на стария убиец имаше достатъчно остри ножове, за да се обръсна. Положих старателни усилия, без да бързам, като разглеждах новото си лице. Седях на масата с огледало в ръка, когато Сенч влезе. Не го изчаках да заговори.
— Не знаех, че старите ми белези са изчезнали. Мисля, че котерията е задвижила колелата и след това изцелението ми е било като понесла се по стръмна улица каруца. Просто е продължило. Дори не зная как е станало.
Той ми отговори не по-малко смирено.
— Лорд Златен успя да ми предаде същото. — Пристъпи напред. Доближи ме и заразглежда лицето ми, наклонил глава на една страна. Когато вдигнах очи към него, Сенч се усмихна унесено. — Ох, момчето ми. Толкова приличаш на баща си. До такава степен, че може да попречи на целите ни. Не биваше да се бръснеш — брадата прикриваше поне донякъде промените в лицето ти. Сега трябва да изчакаш отново да порасне достатъчно, за да можеш да се появиш в крепостта.
Поклатих глава.
— Няма да се получи, Сенч. Дори и дългата брада няма да е достатъчна. — Погледнах се за последен път какъв бих могъл да бъда, разсмях се и оставих огледалото. — Сядай. И двамата знаем какво трябва да се направи. Прочетох свитъците, но май няма да ни свършат работа. Тази вечер сами ще трябва да напипаме пътя си.
Не работихме добре заедно. Мисля, че защото по природа и двамата бяхме единаци, а трябваше да се научим да действаме заедно като част от котерията на Предан. Затова направихме много грешки в началото и ядосано ругаехме Гален, елфовата кора и онези късогледи хора, които не бяха обучили Сенч като момче. Но накрая Умението потече колебливо помежду ни и както бе ставало и по-рано, аз се доверих на ръцете му с дългите им пръсти. Захраних Сенч със сила и със самото Умение, тъй като неговата способност все още бе само спорадично капене на магия. Познанията му за човешкото тяло се съчетаха с представата на собственото ми тяло за себе си и това ни поведе напред. В известен смисъл задачата беше по-трудна от моето изцеляване, тъй като всяка стъпка трябваше да се прави отделно и въпреки онова, което тялото ми смяташе за правилно. Но победихме.
И когато приключихме, отново взех огледалото. Новият ми белег не личеше по-малко от стария и носът ми не беше чак толкова изкривен, но щеше да свърши работа. Следите си бяха на място. Както и старото ухапване по врата, звездата от върха на стрелата до гръбнака ми и новият белег на мястото, където би трябвало да се намира раната от меча. Новите белези бяха по-поносими от старите, тъй като в работата си включихме само кожата, без да ги свързваме с мускулите отдолу. Въпреки това дразнеха. Знаех, че в крайна сметка ще свикна с тях. Сенч забеляза, че моят „кичур на язовец“ вече расте черен при корените, и поклати глава.
— Нямам представа как можем да го променим. Никъде в свитъците не се споменава за промяна на цвета на косата. По-скоро бих те посъветвал да го боядисаш целия. Направи промяната очевидна. Хората ще си помислят, че си станал суетен. А суетата се обяснява лесно.
Кимнах и отново оставих огледалото.
— Ще го направя, но по-късно. Не сега. В момента съм изтощен.
Той ме изгледа косо.
— А главоболието?
Намръщих се и докоснах челото си.
— По нищо не се отличава от нормално главоболие, въпреки цялата работа, която свършихме. Може би си прав. Може би просто трябва да се свикне с него.
Той бавно поклати глава, заобиколи масата и постави ръце на главата ми.
— Ето тук — каза и проследи несъществуващия белег, който беше родил белия ми кичур. — И тук. — Докосна друга точка до окото ми.
Трепнах по навик, след което замръзнах.
— Не боли. Главата винаги ме болеше, когато се решех. Също и лицето, когато остана дълго на студено. Никога не съм се замислял за това.
— Предполагам, че нараняването до окото ти е откакто Гален се опита да те убие на върха на кулата. В Градината на кралицата, когато беше негов ученик. Бърич каза, че едва не си ослепял с това око. Да не би да си забравил побоя, който ти нанесе?
Поклатих мълчаливо глава.
— Тялото ти също не е забравило. Видях те отвътре, Фиц. Видях пораженията върху черепа ти, докато беше в тъмницата на Славен, както и отдавна заздравелите счупвания по лицето и гръбнака ти. Лечението с Умението явно е поправило много от старите рани. Интересно ми е, че нямаш главоболие след използването на магията. Щеше да ми е интересно още повече, ако престанеш да получаваш пристъпи на страх.