Книга на Страшния съд
- Автор: Уилис Кони
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Думбалакова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Книга на Страшния съд». Краткое содержание книги:
— Ти също се зарази, обаче не умря. Може пък и тя да не е умряла. Мисля, че трябва да се видиш с Бадри, за да разбереш дали той има някаква идея. Може да успее да включи пак машината.
— Ти не разбираш нищо — каза Дануърти. — Това не е като джобно фенерче. Фиксирането не може да бъде включено отново.
— Добре, обаче той може да направи ново. Ново фиксиране. В същата епоха.
В същата епоха. За нагласяването на едно спускане, дори когато координатите вече бяха известни, трябваха поне няколко дни. А Бадри нямаше и координатите. Разполагаше само ас датата. Той можеше да „създаде“ нова комбинация от координати, базирана на датата, ако пространствените координати бяха останали същите, ако треската на Бадри не ги беше разбъркала напълно и ако парадоксите изобщо позволяха второ спускане.
Нямаше как да обясни всичко това на Колин, нито пък че Киврин просто не може да е оцеляла след инфлуенца в един век, където обичайното лечение е било кръвопускането.
— Няма да стане, Колин — каза той и изведнъж се почувства прекалено изтощен да обяснява каквото и да било. — Съжалявам.
— Значи просто ще я зарежеш там? Независимо дали е мъртва, или не? Дори няма да попиташ Бадри?
— Колин…
— Баба Мери направи всичко за теб. Тя не се предаде!
— Какво става тук? — попита в този момент Старшата. — Я излизай и не ми разстройвай пациента!
— Аз и без това си тръгвах — отвърна Колин и хукна навън.
И не се беше появил нито вечерта, нито на другия ден.
— Разрешено ли ми е да имам посетители? — попита Дануърти приятелката на Уилям, която застъпи следващата смяна.
— Да — отговори тя, докато разглеждаше екраните. — В момента дори имате една посетителка, която иска да се види с вас.
Беше госпожа Гадсън. Вече беше отворила Библията.
— Лука, глава 23, стих 33 — каза тя и го погледна гадно. — Понеже проявявате изключителен интерес към разпятието. „И когато отидоха на мястото, наречено Лобно, там разпнаха Него.“
„Ако Господ е знаел къде е Синът Му, никога нямаше да позволи да направят така с него — помисли си Дануърти. — Щеше да си го изтегли обратно, щеше да отиде и да го спаси.“
По времето на Черната смърт хората бяха вярвали, че Бог ги е изоставил. „Защо Си извърнал лицето Си от нас?“ — бяха писали те в документите от онова време. „Защо не чуваш плача ни?“ Той обаче може би не ги беше чул. Може би Той е бил в безсъзнание, легнал болен на небето, самият Той безпомощен и неспособен да се притече на помощ.
— „Беше вече около шестия час, и настана мрак по цялата земя до деветия час — продължаваше да чете госпожа Гадсън, — и потъмня слънцето…“
Съвременниците на Черната смърт бяха повярвали, че е дошъл краят на света, че е дошъл Армагедон, че Сатаната най-сетне е постигнал победата си. „Така си е било — помисли си Дануърти. — Нали загубихме данните от фиксирането.“
Мислеше и за Гилкрист. Чудеше се дали преди да умре си е дал сметка какво е направил, или просто е лежал в безсъзнание и в пълна забрава, без въобще да осъзнава, че е погубил Киврин.
— „И ги изведе вън до Витания — четеше госпожа Гадсън, — и, като дигна ръцете Си, благослови ги. И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето.“
Отделил се е от тях и се е възнесъл на небето. Господ все пак беше слязъл да го вземе, мислеше си Дануърти. Твърде късно обаче. Твърде късно.
Тя продължи да чете, докато не дойде дежурството на приятелката на Уилям.
— Време за дрямка — каза тя лаконично и избута госпожа Гадсън навън. После се приближи до леглото, измъкна възглавницата изпод главата му и я удари няколко пъти, за да я набухне.
— Колин да се е появявал? — попита я Дануърти.
— Не съм го виждала от вчера — отговори тя и му нагласи възглавницата. — Време е да поспите.
— И госпожа Монтоя ли не е идвала?
— Също от вчера. — Тя му подаде една капсула и картонена чашка.
— Да са пристигали някакви съобщения?
— Никакви — отвърна тя и взе празната чаша от ръцете му. — Опитайте се да поспите.
Никакви съобщения. „Ще направя всичко възможно да ме погребат в църковния двор“, беше казала Киврин на Монтоя, обаче по дворовете на църквите не бяха останали свободни места. Бяха започнали да погребват жертвите на чумата в изкопи и ями. Бяха ги хвърляли в реките. Към края на епидемията въобще не си бяха правили и труда да ги погребват. Бяха ги струпвали на някое място и ги бяха подпалвали.
Монтоя никога нямаше да намери записващото устройство. Ако пък успееше, какъв ли щеше да бъде записът? „Отидох до мястото на спускането, но мрежата не се отвори. Какво се е случило?“ Гласът на Киврин се извисява в паника, обвинение, зов: „Или, Или, защо ме изостави?“