Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Главата ми леко се маеше, бях объркан.
Как бях стигнал толкова надолу по стъпалата и не помнех ли, че вратата е залостена отвътре? Дайте ми още петстотин години, и можеше и да успея да отместя това резе, но сега — надали.
Ала продължих надолу — тези мисли секнаха и се разсеяха също тъй бързо, както бяха дошли. Отново се чувствах възпламенен, а жаждата ме караше още по-силно да горя, макар и тя да нямаше нищо общо с това.
И когато стигнах последния завой, видях, че вратите на светилището са отворени широко. Светлината на лампите обливаше витото стълбище. Ароматът на цветя и благовония изведнъж ме заля и гърлото ми се стегна.
Приближих се, притиснал с две ръце цигулката към гърдите си, макар и да не знаех защо. И видях, че вратите на ковчега са отворени, и те седяха там.
Някой им бе донесъл още цветя. Някой бе подредил бучките благовония в златните блюда.
И щом влязох в светилището, се спрях и огледах лицата им, и, както и преди, те сякаш гледаха право в мен.
Бели, толкова бели, че не можех да си ги представя бронзови, и наглеждаха твърди като скъпоценните камъни, с които бяха окичени. Змиевидни гривни обгръщаха ръцете над лактите им, многобройни огърлици покриваха гърдите им. Тъничка ивица плът над ръба на чистата ленена пола, с която беше облечен той.
Нейното лице бе по-тясно от неговото, носът й — мъничко по-дълъг. Неговите очи бяха малко по-издължени, гънките на плътта ги очертаваха малко по-плътно. Дългите им черни коси бяха горе-долу еднакви.
Дишах тежко. Внезапно се почувствах слаб и оставих аромата на цветя и благовония да изпълни дробовете ми.
Светлината на лампите танцуваше по стотиците мънички златни люспи, вградени в стенописите.
Погледнах надолу към цигулката и се опитах да си спомня хрумналата ми идея, прокарах пръсти по дървото и се зачудих как ли им изглежда този предмет.
С приглушен глас обясних какво представлява той и че искам да чуят звука му, че в действителност не мога да свиря, ала ще се опитам. Говорех толкова тихо, че сам не се чувах, ала те несъмнено можеха да ме чуят, ако решат да слушат.
И аз вдигнах цигулката на рамото си, подпрях я под брадичката и вдигнах лъка. Затворих очи и си спомних музиката, музиката на Ники и как се движеше тялото му в нейния такт, и как пръстите му се спускаха като удари на чукове и той оставяше посланието, идещо от душата му, да достигне пръстите.
Гмурнах се в усещането, музиката изведнъж се изви нагоре и отново забълбука надолу, а пръстите ми танцуваха. Да, това си беше песен, песен можех да изсвиря. Тоновете, чисти и наситени, отекваха силно в стените на тясната стая и създаваха жалния, умолителен глас, който единствено цигулката бе способна да издава. Продължавах, изпаднал в безумие, люлеех се напред-назад, забравих Ники, забравих всичко, освен пръстите ми, забиващи се в грифа и съзнанието, че аз създавам тази музика, че тя излиза от мен, и тя се втурваше надолу, и се издигаше нагоре, и преливаше, все по-силна и по-силна, а аз връхлитах върху нея с неистовото стържене на лъка.
Аз пеех заедно с нея, отначало тананиках, а после запях на глас и всичкото злато в стаята изгуби очертанията си. И изведнъж сякаш гласът ми стана по-силен, необяснимо по-силен, с чист, висок тон, какъвто знаех, че сам бе невъзможно да постигна. Ала той, този прекрасен тон, звучеше, стабилен и неизменен, все по-силно, докато накрая от него ме заболяха ушите. Засвирих още по-усърдно и още по-неистово, чувствах собственото си тежко дишане и изведнъж осъзнах, че не аз издавам този странен висок тон.
Ако този звук не престанеше, от ушите ми щеше да бликне кръв. И не аз го издавах! Без да спирам да свиря, без да отстъпя пред болката, разцепваща главата ми, аз погледнах напред и видях, че Акаша се е изправила, очите й са широко отворени, а устата й оформяше идеална буква О. Звукът излизаше от нея, издаваше го тя и слизаше по стъпалата на ковчега към мен с протегнати ръце, а тонът пронизваше тъпанчетата на ушите ми като стоманено острие.
Не виждах. Чух как цигулката се удари в каменния под. Стиснах с ръце главата си. Пищях и пищях, ала звукът поглъщаше моите писъци.
— Спри! Спри! — ревях. Ала светлината отново ме обля, и тя стоеше право пред мен, протегнала ръце.
— О, Господи, Марий! — обърнах се и се втурнах към вратата. И вратите се затръшнаха пред мен и така силно ме удариха по лицето, че се строполих на колене. Тънкият пронизителен звук не секваше, и аз заридах. — Марий, Марий, Марий!