Сърца за изгаряне [bg]

17.

Рийд Мильоре ни чакаше в началото на пътя, водещ към „Пещта на Кери“. В ръцете си държеше полуавтоматична пушка „Colt AR-15“, достъпна само за органите на реда. Двама други, непознати за мен, се бяха подпрели на черния джип, паркиран два-три метра по-назад по средата на шосето. И тримата ни изгледаха внимателно, докато се приближавахме, особено Рийд — очите му нервно се мятаха от Хобсън към Проповедника и Ками в джипа зад мен. Приближи се към отворения ми прозорец с пушка, насочена надолу. През дясната страна на лицето му минаваше пресен белег.

— Какво ти се е случило? — попитах.

Той не отговори и се взря в седящия до мен Хобсън — овързан и с превръзка на очите.

— Кой е този, Тач? Дънк не каза нищо за отвличане. Бях вързал ръцете и краката на Хобсън отново последния път, когато спирахме да заредим бензин.

— Дънк знае.

— И да знае, не ми е казал нищо. Не ми харесва. Ама никак.

Стела изстена от задната седалка. Рийд се наведе по-близо:

— Това тя ли е?

Не отговорих.

— Какво ѝ е?

Беше мой ред да не обръщам внимание на въпросите му.

— Къде е Дънк?

Рийд отстъпи от джипа и посочи с дулото на пушката си към старата стоманолеярна.

— Паркирай там, където бяхме спрели преди няколко седмици. Доменна пещ № 7. Той е вътре.

Включих на скорост и подкарах към огромното метално чудовище.

Спрях на почти същото място като преди и изключих двигателя.

Проповедника отби зад мен и също спря. Излезе от джипа и огледа сградите, платформите и хората, които бавно крачеха сред тях и не сваляха очи от полята наоколо.

— Сигурен ли си? — каза той тихо.

— Никак даже.

Отстрани на тухлената постройка се показа момиче на не повече от 16-17 години, което също като Рийд носеше AR-15. Двете ѝ ръце и половината шия бяха покрити с цветни татуировки на змии. Под брадичката ѝ се виждаше отворената уста на кралска кобра, готова да атакува. Изрече нещо в една малка радиостанция „Моторола“, преди да я прибере в джоба на зеленото си армейско яке.

— Казвам се Адела Фрик. Елате с мен.

— Къде е Дънк?

— След малко. Първо трябва да ви настаним. — Тя хвърли бърз поглед към Стела. — Доведете я. Другите също.

Проповедника ме погледна несигурно. Единственото, което можех да направя, бе да кимна.

Адела ни поведе из тухлената постройка. Тръгнахме по един дълъг и широк коридор. От тавана капеше ръждива вода, която се събираше на локвички по пода. Стените около нас блестяха от влагата. В ъглите спяха отдавна изоставени машини, захвърлени тук, за да умрат спокойно. Мъжете и жените, които работеха за Дънк (бандити, бегълци, бездомници — наистина не знам по какъв начин бих могъл да ги опиша) ни наблюдаваха безмълвно. Двайсет, трийсет, може би и повече. Бяха навсякъде. Най-младите изглеждаха на не повече от 12 години, а най-възрастният, когото видях — мъж с избелял работнически гащеризон, — бе към края на петдесетте.