Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
— Имали сте пълно основание да се страхувате — казах аз на стария учен. — Надяваме се да не е твърде късно за професор Роси.
Той се изправи в стола си.
— Да. Да можехме някак да открием «Свети Георги». Първо трябва да отидем в Рилския манастир и да видим другите писма на отец Кирил. Както ви казах, никога преди не съм ги свързвал с «Хрониката» на Захарий. Тук нямам преписи от тях, а управата на Рилския манастир не разреши публикуването им, макар че някои историци — включително и аз — поискаха такова разрешение. Освен това искам да ви срещна с един човек в Рила. Може обаче да се окаже, че няма да ни помогне.
Стойчев се канеше да добави още нещо, но в същия миг чухме енергични стъпки по стълбите. Той се опита да стане, после ми хвърли умолителен поглед. Грабнах фолианта с дракона и се хвърлих с него в съседната стая, където го скрих колкото се може по-добре зад една кутия. Върнах се при Стойчев и Хелън точно когато Ранов отваряше вратата на библиотеката.
— Аха — каза той, — историческа конференция. Пропускате собственото си тържество, професоре. — Той безсрамно се порови из книгите и листовете на масата и накрая взе старото списание, от което Стойчев ни изчете части от Захариевата «Хроника». — Това ли ви интересува? — почти ни се усмихна той. — Може би трябва да го прочета, за да се пообразовам. Все още много имам да уча за средновековна България. А вашата палава племенница май не се интересува от мен толкова, колкото ми се стори. Съвсем сериозно я подканвах да се усамотим в най-прекрасния ъгъл на двора ви, но тя упорито се съпротивяваше.
Стойчев почервеня от гняв и се канеше да му отговори, но за моя изненада Хелън го изпревари.
— Дръж мръсните си чиновнически ръчички далеч от това момиче — каза му тя в очите. — Пратили са те да досаждаш на нас, а не на нея.
Докоснах ръката й, за да не вземе съвсем да го раздразни; последното, което ни трябваше, беше политически скандал. Двамата с Ранов обаче само се измериха с дълги ядни погледи и после всеки се извърна настрани.
Междувременно Стойчев се беше съвзел.
— За работата на нашите гости ще е от голяма полза, ако можете да уредите едно посещение в Рилския манастир — кротко каза той на Ранов. — Бих искал също да дойда, за мен ще е чест лично да им покажа рилската библиотека.
— Рила? — Ранов сякаш претегли списанието в ръката си. — Чудесно. Това ще е следващата ни екскурзия. Можем да го уредим вдругиден. Ще ви уведомя, професоре, кога можете да ни намерите там.
— Не можем ли да тръгнем утре? — постарах се гласът ми да звучи съвсем нехайно.
— Значи бързате? — вдигна вежди Ранов. — Подготовката на подобно голямо пътуване изисква време.
Стойчев кимна.
— Ще изчакаме търпеливо, а дотогава гостите могат да се наслаждават на забележителностите на София. Сега, приятели, беше ми много приятно да побеседваме, но Кирил и Методий не биха имали нищо против и да похапнем, и да пийнем, и да се повеселим, както се казва. Моля ви, мис Роси — протегна той немощната си ръка към Хелън, която му помогна да се изправи, — дайте да ви хвана под ръка и да слезем да отпразнуваме деня на българската просвета и култура.
Останалите гости се бяха събрали под асмата и скоро разбрахме защо: трима от по-младите мъже бяха измъкнали от чантите си инструменти и ги настройваха край масите. Един въздълъг симпатяга с рошава тъмна коса прослушваше клавишите на черно-сребрист акордеон. Другият държеше кларинет. Изсвири няколко ноти, докато третият музикант вадеше огромен кожен тъпан и дълга пръчка с топка в единия край. Те седнаха на три стола близо един до друг, усмихнаха се един на друг и изсвириха няколко акорда да настроят инструментите. Кларинетистът свали сакото си.
После се спогледаха и започнаха, сякаш от нищото извъртяха най-жизнерадостната мелодия, която някога бях чувал. Стойчев светна в усмивка на трона си край чевермето, а Хелън, седнала до мен, стисна ръката ми. Мелодията се завихри във въздуха като циклон, после се изви в ритъм, който ми беше съвсем чужд, но когато кракът ми го улови, стана неустоим. Акордеонът дишаше и издишваше, а звуците набъбваха и изскачаха изпод пръстите на акордеониста. Бях завладян от бързината и енергията, с която свиреха. Гостите посрещнаха песента с весели и окуражаващи възгласи.
Скоро някои от слушателите скочиха, хванаха се за коланите под кръста и подеха танц, жизнерадостен като музиката. Лъснатите им до блясък обувки се вдигаха и тежко удряха тревата. Към тях се присъединиха няколко жени в скромни рокли, които танцуваха със стегнато и изправено над кръста тяло, но краката им се движеха толкова бързо, че се виждаха като в мъгла. Лицата на танцьорите сияеха; сякаш не можеха да удържат усмивките си, а зъбите на акордеониста проблясваха. Мъжът, който водеше върволицата, извади бяла носна кърпичка и високо я размаха, въртейки хорото все повече и повече. Очите на Хелън също светеха и тя потропваше с ръка по масата, сякаш не можеше да стои на едно място. Музикантите свиреха ли, свиреха, ние се забавлявахме, вдигахме наздравици и пиехме, а танцьорите сякаш изобщо не се канеха да почиват. Накрая мелодията замря и хорото се разпадна, като всички бършеха струи пот и се смееха с цяло гърло. Мъжете допълниха чашите си, а жените затърсиха кърпичките си и през смях заоправяха косите си.