Спиращият войната
- Автор: Сандерсон Брендон
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-464-2
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спиращият войната». Краткое содержание книги:
В камъка до нея изплющя стрела и тя подскочи. Някои от стражите долу имаха лъкове.
„Цветове!“, помисли тя и се изкатери на следващия блок. Чу свистене и се присви, очаквайки удар на стрела, но не последва нищо.
Погледна наметалото си и видя стрелата. Беше я задържало. Зарадва се, че го беше Пробудила. То пусна стрелата и се върна в нормалното си състояние.
„Хитро“, каза си тя и пак се закатери нагоре. Пробудените й пръсти се вкопчваха здраво.
Реши, че за да не изгуби ума си, ще е по-добре да не поглежда надолу.
Лайтсонг гледаше втренчено пред себе си. Твърде много информация му се беше струпала. Твърде много неща ставаха. Убийството на Блашуивър, след това разкритието на Ларимар, предателството на жреците на Бога крал, всичко това — в толкова бърза последователност.
Седеше в килията си, обгърнал се с ръце, златночервеният му халат бе зацапан от пълзенето през тунела и седенето в клетката. Бедрото го болеше от удара на меча, макар раната да не беше опасна — всъщност почти не кървеше. Той не обръщаше внимание на болката — тя беше съвсем незначителна в сравнение с болката в сърцето му.
Жреците говореха тихо в другия край на помещението. Странно, но щом погледна към тях, нещо задържа погледа му. Той остави ума си да отклони натам и най-сетне осъзна какво го притеснява в тях. Би трябвало да го е видял по-рано.
Беше свързано с цвета — не с цвета на дрехите им, а на лицата им. Беше съвсем малко по-различен. Отклонението у един човек щеше да е лесно пренебрежимо. Но у всички тях заедно беше шаблон.
Никой обикновен човек нямаше да го забележи. За човек с неговите Извисявания беше очевидно, след като вече знаеше какво да търси.
Тези мъже не бяха от Халандрен.
„Всеки може да облече униформен халат — осъзна той. — Това още не означава, че са жреци.“ Всъщност, ако съдеше по лицата им, тези мъже трябваше да са от Пан Кал.
И тогава всичко се намести в ума му. Бяха ги изиграли като последни глупаци.
— Сини пръсти — настоя Сири. — Какво ще правите с нас?
Лабиринтът под двореца на Бога крал беше сложно заплетен и й беше трудно да се ориентира. Бяха слизали по някакво стълбище, а сега се изкачваха по друго.
Сини пръсти не отговори. Вървеше с обичайната си притесненост и кършеше ръце. Боят по коридорите като че ли затихваше. Всъщност коридорът беше ужасяващо тих.
Ръката на Сузеброн плахо бе обгърнала кръста й. Сири не знаеше какво мисли той — не бяха могли да спрат достатъчно дълго, за да й напише нещо. Усмихна й се успокоително, но тя знаеше, че всичко това трябва да е точно толкова ужасяващо за него, колкото и за нея. Може би дори повече.
— Не можете да направите това, Сини пръсти — извика Сири на дребния оплешивял мъж.
— Това е единствената възможност, която изобщо ще имаме, за да се освободим — каза Сини пръсти, без да се обръща. Все пак най-после й отговори.
— Но не можете! — каза Сири. — Идрианците са невинни!
Сини пръсти поклати глава.
— Колко от моите сънародници бихте пожертвали вие, ако това би означавало свобода за вашите?
— Николко!
— Бих искал да видя как ще го кажете, ако можехме да си разменим местата — каза той. Все още отбягваше погледа й. — Аз… съжалявам за болката ви. Но вашите хора не са невинни. Те са също като халандренците. Във Велебран вие сте ни покорили, направили сте ни свои работници и роби. Чак после, когато кралската фамилия е избягала, Идрис и Халандрен са се разцепили.
— Моля те — каза Сири.
Изведнъж Сузеброн замахна и удари един от Безжизнените с юмрук.
А после изръмжа, извъртя се и изрита друг.
Бяха десетки обаче. Той я погледна, махна с ръка и й посочи да бяга.
Нямаше да го остави. Вместо това се опита да сграбчи Сини пръсти, но един от Безжизнените се оказа твърде бърз — хвана ръката й и я стисна здраво.
Двама мъже, облечени в халатите на жречеството на Сузеброн, излязоха от стълбището пред тях, понесли фенери. Сири ги погледна и веднага видя, че са от Пан Кал. Бяха твърде ниски и цветът на лицата им бе малко по-смугъл.
„Каква съм глупачка“, помисли си.
Сини пръсти бе изиграл играта си идеално. Беше забил клин между нея и жреците още от самото начало. Повечето си страхове и тревоги беше получила от него — и това бе подсилено от арогантността на жреците. И всичко това бе част от плана на писаря един ден да я използва, за да спечели свобода за народа си.