Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Мириамел беше изненадващо силна за ръста си, но след като Саймън си помисли през какви изпитания е преминала, изненадата му намаля. Освен това беше твърде бърза и пазеше добре равновесие, макар да се навеждаше прекалено напред, навик, който би могъл да се окаже фатален в истинска битка, тъй като всеки противник щеше да е по-едър от нея и с по-голям замах. Но в общи линии Саймън остана впечатлен. Усети, че твърде скоро няма да му останат много нови неща за показване и тогава щяха да имат време за още и още практика. Беше повече от доволен, че се сражаваха с дълги пръчки, вместо с истински оръжия — Мириамел успя да му нанесе няколко неприятни удара.

След като спряха, за да пийнат вода и да си починат, си размениха местата: вече Мириамел учеше Саймън как да борави с лъка, като му обръщаше особено внимание как да пази тетивата суха. Той се усмихваше на собствената си нетърпеливост. Както Мириамел нямаше търпение да изчаква обясненията му по боравене с меч — повечето от които беше научил от Камарис, — така и той непрекъснато настояваше да й покаже какво може да направи с лък в ръка. Но тя не отстъпваше нито на йота, така че остатъка от следобеда прекараха в обучение как правилно се опъва тетивата. Когато сенките се издължиха, пръстите на Саймън вече бяха подпухнали и ожулени. Щеше да му се наложи да помисли за кожени напръстници като тези на Мириамел, ако възнамеряваше да се заеме със стрелбата сериозно.

Направиха си гощавка с хляб, лук и сушено месо, след което оседлаха конете.

— Трябва да дадеш име на коня си — каза Саймън, докато стягаше подпръга на Намиращата дома. — Камарис казва, че конят е част от човека, но също така е и Божие създание.

— Ще помисля за това — отвърна тя.

Огледаха за последен път лагера, за да се уверят, че не оставят никакви следи от присъствието си — вече бяха заровили пепелта от огъня и бяха разрошили с един дълъг клон утъпканата трева, и потеглиха в спускащия се сумрак.