Безбожникът [bg]

— Вярно ли е това? — попита Александър. — Нима наистина изглеждаше, че жертвите са били убити от копитото на тежък боен кон?

Теламон погледна покрай царя към една от картините на стената — красиво момиче, облечено в най-фини тъкани. Единият й сандал се беше събул, сякаш е танцувала, а в двете си ръце държеше по един хиацинт. Лицето й беше продълговато, очите — черни като трънки, а устните — пълни и червени. Сърцето му замря; момичето приличаше донякъде на Анула, храмовата жрица, която беше обичал толкова страстно и беше изгубил в египетска Тива. Какво би си помислила тя за това?

— Лекарю, зададох ти въпрос! — Александър раздразнено изцъка с език.

— Според доказателствата — съгласи се Теламон, — изглежда, че жертвите са ритнати от кон в слепоочието и в лицето.

— Но в храма не е имало коне — заядливо каза Аристандър.

— Случаят с осмата жертва — Теламон предпочете да пренебрегне намесата му — беше по-интересен. Човекът беше издран по бузите и лявата ръка. Белезите приличаха много на драскотини, нанесени от голяма котка.

— Но в храма не е имало котка — добави Аристандър саркастично.

— Не мисля, че е умрял от тези рани — продължи Теламон, без да се засяга. — Бил е отровен.

— Какво? — Александър се наведе напред, леко наклонил глава на една страна. — Но ти каза, че виното и храната не са били отровни?

— Ако е бил одраскан, отровата е била върху нокътя — заяви Теламон. — Със сигурност е бил отровен, но не знам от какво. Скованите му мускули и донякъде лицето, стиснатата челюст, цветът на езика, твърдият и подут стомах, бялата пяна по устните му, всички те говорят за отрова; змийска или от морска риба, или от екстракт на някое растение.

— Искам да говорим още за това.

Всички следи от тежкото пиянство и паниката бяха изчезнали от лицето на Александър. Той напомняше на Теламон малкото момче, с което беше учил в Академията на Аристотел в градините на Миеза. Всеки проблем вълнуваше Александър. Той обичаше да си играе със загадките като котка с мишка.

— Възможно ли е той да е бил убиецът? — попита царят. — Да е убил останалите и да е глътнал сам отровата?

— Възможно е — призна Теламон. — Но това повдига други въпроси. Първо, защо го е направил? Второ, как един слуга е убил осем здрави мъже? Трето, какво оръжие е използвал? Четвърто, какво го е издрало? Пето, защо е трябвало да вземе отрова?

Царят мълчеше.

— Има и други въпроси. Прислужникът на Демад се е казвал Сократ, нали?

Аристандър потвърди.

— Как е изгорил Сократ една от жертвите? Как е убил другите? Къде е било оръжието му? Как е преминал през пламтящите въглени и е свалил сребърната ваза? Какво е извадил от нея? В храма не намерихме нищо. И най-накрая — Теламон въздъхна, — ако Сократ е бил убиецът, как е смятал да обясни всичко, когато влязат войниците?