Легендата [bg]

— По принцип в кулата не се допускат гости — продължи камериерката, докато извеждаше Тела от сапфиреното крило в стъклен двор, където модно облечени хора се разхождаха на групички под искрящи арки и кристални дървета със сребърни листа. Понеже не познаваше порядките в двореца, Тела можеше само да гадае дали тези хора са от придворните на Елантин, или са от гостите, дошли за празненствата. — Затова не може да приемате посетители. Дори годеника си.

Тела би могла да отвърне, че никога не би пуснала млад мъж в стаята си, ала реши да не трупа твърде много лъжи на купчина, иначе току-виж купчината се срутила.

Кулата се възправяше в дъното на вътрешния двор. Имаше само един вход с толкова масивни врати, че по трима стражи напъваха мишци, за да отворят всяко крило.

Чак на входа Тела забеляза, че стражът от гаража с каретите е продължил да я следва. Тях двете с камериерката ги пуснаха в кулата, но него го спряха на прага. Или мълвата за „годежа“ й беше плъзнала светкавично из двореца, или главната камериерка наистина беше толкова важна персона, за каквато очевидно се смяташе. Ако беше вярно първото, измамата рано или късно щеше да се разкрие и нея щяха да я изритат от палата, дори нещо още по-лошо. Дотогава обаче Тела бе решена да се възползва максимално от недоразумението.

За едно историите грешаха — вътрешността на кулата не беше златна, а стара. Дори въздухът миришеше на изхабено, пълен със забравени истории и отдавна заглъхнали думи. Хилядолетни каменни колони с износени релефи и капители като двулики мъже и жени обточваха приземното ниво, осветено от припукващи черни факли, които ухаеха на тамян и заклинания.

Камериерката я поведе по скърцащото стълбище етаж след етаж, всичките стари като първия. Вратата, пред която спряха накрая, беше толкова древна, че изглеждаше готова да се разсипе на прах от най-лекото докосване.

Нищо чудно, че не настаняват гости тук, помисли си Тела.

— Пред вратата ви денонощно ще пази страж. — Камериерката разклати звънчето на шията си и след миг на звъна се отзова страж в бяла броня. — Понеже сте годеница на престолонаследника, не бих искала нищо лошо да ви сполети.

— Нещо не ми се вярва тая работа — подхвърли Тела.

Усмивката на камериерката се върна, бавно, като разливащо се петно.

— Е, поне сте по-умна, отколкото изглеждате. Но ако наистина сте сгодена за престолонаследника, не от стражите на Нейно величество трябва да се боите.

— Да се боиш е глупаво — заяви Тела и затвори вратата под носа на камериерката, преди да я е ужилила с още някоя двусмислена забележка или самата тя да е изтърсила нещо необмислено.

Не е много умно да ядосваш прислугата. Е, не е особено умно и да се представяш за годеница на престолонаследник. Трябваше да благодари обаче на Данте за последното.