Плячката [bg]

Като използва сключените длани на Епап за стъпало, Сиси се повдига нагоре. Успява да хване най-ниския напречник на стълбата, после замахва с крака, превърта се с главата надолу и заклещва глезените си в намиращи се по-нагоре напречници. Тялото й виси надолу и е разперила ръце, хваща Бен, покачил се на раменете на Епап. Не е лесно, но успява да го прехвърли нагоре. По сходен начин всички се озоваваме на стълбата и започваме да се изкачваме без ни най-малка идея колко дълго и трудно ще се окаже катеренето. Ако бяхме знаели, нямаше да го подхванем с такова енергично темпо.

Половин час по-късно ентусиазмът ни започва да се изчерпва, а умората става все по-голяма и оформящите нещо като тунел стени ни притискат. Клаустрофобията ни наляга бързо и безмилостно. Лактите ми се удрят в неравните стени и дори раменете ми са изподрани. Толкова е тясно, че се изкушаваме да се откажем от багажа си. В един особено тесен участък аз се заклещвам, дори с ръце, вдигнати над главата не успявам да се промъкна през тунела. Налага се Епап да бута отдолу с ръце, притиснати в задните ми части, изключително неловък момент.

В този тесен вертикален проход слънчевата светлина присъства за съвсем кратък период и остава само още в продължение на половин час. Светлината се оттегля нагоре от едната страна на тунела в началото бавно и плавно; после с внезапно увеличаване на скоростта се отдръпва рязко нагоре и изчезва. Лишени от видимост, ние потъваме в наситена сивота. С мрака идва и бързо спадане на температурата. Усещането е странно; усилването на тъмнината и студа ни кара да се чувстваме сякаш се спускаме в недрата на земята, а ние се изкачваме нагоре и навън.

— Сиси, успяваш ли да видиш отвор от твоята позиция? — пита намиращият се под мен Епап.

— Всичко, което виждам, е светла точка. Съвсем дребна. Прекалено е малка, за да мога точно да преценя разстоянието. Но изглежда наистина много далече.

След няколко часа катерене си позволяваме дълга почивка. Заплитаме крайниците си във въжетата, за да се задържим. С отекли ръце и протрити от грубото въже длани, ние си предаваме внимателно нагоре и надолу останалите диви плодове. Над мен Бен не може да укроти ръцете си.

— Не спират да треперят — обяснява ми. — Не мога да ги накарам да спрат. — Лактите му са осеяни с кървави рани.

Телата ни са разнебитени, духът смазан.

Десет минути по-късно подновяваме катеренето. След секунди изгарящата болка се завръща. Все едно изобщо не сме почивали.