Офицер и пешка [bg]

Но то остана.

За щастие, не ни докосна — просто кацна на бюрото, близо до монетата. В стаята настана напрегната злокобна тишина. Сякаш птицата знаеше за какво сме дошли. Вляво от мен до леглото имаше врата към малък килер. Нямахме време да се дуелираме с това същество. Честно казано, птиците ме плашеха. Не си падах по тях. При това за пръв път се изправях лице в лице с хищен сокол.

— Аз ще се оправя с него — обявих. — През това време ти вземи монетата.

Внимателно пристъпих към леглото и грабнах завивката; беше плътна. Студените очи на сокола следваха всяко мое движение. Клюнът му и тези остри нокти определено можеха да направят големи бели.

Действай внимателно, казах си аз.

— Е, да те видим какво можеш.

Вдигнах рязко завивката нагоре.

Птицата литна от бюрото право към мен, като този път издаде пронизителен крясък. Метнах плата върху сокола и бързо го омотах като денк. Разполагах с няколко секунди, които реших да използвам умно — хвърлих омотания в завивката сокол в килера и затворих вратата.

— Хитрец си! — възкликна Колийн. — Действаш като матадор.

Откъм килера се чуваше как соколът се освободи с нови крясъци от завивката и атакува вратата с острия си клюн.

Сърцето ми биеше ускорено.

— Да вървим!

Колийн грабна монетата и двамата побягнахме от стаята. Докато тичахме надолу по стълбите, аз се оглеждах на всички страни за опасности и нови възможности. В другия край на плаца видях трима мъже с униформи на паркови служители, които в този момент влизаха през главната порта на крепостта.

Тримата завиха и се насочиха право към офиса.

— Очертава се проблем — каза Колийн.

Най-меко казано.

Изключено бе да стигнем до портата, преди те да излязат от офиса и да се насочат към нас. Затова реших да се върнем обратно нагоре по стълбите, като този път, вместо да завием към жилищното крило, да се опитаме да заобиколим по протежение на крепостната стена. На всеки няколко метра в прохода имаше сводести бойници за оръдията; тухлените зидове се ронеха, по пода имаше купчини отломки и хоросан. От железните капаци, закривали някога амбразурите, не бе останало нищо и през тях се виждаше морето — ясносиньо като рисунките по делфтски порцелан. След бурята отново се бе възцарило спокойствие.

— Какво правим? — попита Колийн.

— И аз не знам, но поне сме над главите им.

В далечината се чу познатото бръмчене на хидроплан. Спряхме при една от амбразурите и видяхме синьо-бялата чесна да се спуска от небето и да каца недалече от яхтата на Валдес, която все така стоеше на котва на около двеста метра от брега.