Да разбиеш мълчанието [bg]

Навремето брат ѝ Майкъл я беше разобличил, че е влюбена в него. Тя не мислеше, че „любов“ е точната дума. Не мислеше дори, че съществува дума за сложната схема от чувства, която я обвързваше с Тони и него с нея. С когото и да било другиго такава степен на близост неминуемо би ги отвела в леглото.

Но въпреки съществуващото привличане, въпреки прелитащите искри и силата на чувствата, между двамата сякаш се издигаше ограда с пуснат по нея ток. И то в добрите дни.

А напоследък добри дни нямаше.

Тази вечер просто още един остър кол щеше да бъде забит в окопа, който ги разделяше. Още едно неоснователно искане щеше да бъде посрещнато с равнодушие, което бе по-лошо от гняв. Може би беше време тя да си признае, че тъгува за него повече, отколкото го обвинява.

Сержантът, който отговаряше за ареста, остави телефона и хвърли поглед към нея.

— Карол Джордан? В приемната чака някой, който е дошъл да ви вземе — той се озърна и се обърна към един полицай. — Шармън, бъди добро момче, отведи я в приемната. След ден-два ще получите потвърждение на датата, на която трябва да се явите в съда. Не забравяйте да се явите. Елате утре трезвена и ще си получите обратно ключовете на колата.

Тя мина след младия полицай през една врата, по коридора и после през друга врата, озовавайки се в приемна, която бе пълно копие на предната. Би могла да се намира в произволен полицейски участък където и да било в страната. Той беше там, седнал на пластмасов стол под един плакат с препоръки за безопасност на дома, съсредоточил се в някаква глупава игра на телефона си. Дори не вдигна глава, когато тя влезе в приемната.

Полицаят я остави и Карол прекоси стаята към мястото, където седеше Тони, чиито пръсти се движеха припряно по екрана.

— Благодаря, че дойде — каза тя.

Стреснат, Тони скочи от стола и едва не изпусна телефона.

— Карол — каза той и умореното му лице светна в усмивка. — Как си?

— Чувствам се напълно трезвена, но дрегерът не е съгласен с мен. Може ли да се махнем оттук?

Тони посочи вратата, която водеше към улицата и я последва мълчаливо навън, в лютия нощен студ.

— Паркирал съм зад ъгъла — каза той и тръгна напред, когато тя спря и го погледна въпросително.

Карол седеше сгушена на мястото до шофьора, докато Тони стържеше скрежта от предното стъкло с една кредитна карта. Тя не очакваше с нетърпение предстоящия разговор, но нямаше как да го избегне. Такава беше цената на спасяването ѝ, а разговорът не можеше да е по-неприятен от една нощ, прекарана в килия.