Джак и Джил [bg]

— Почти винаги само шестици? — разсмях се аз. — Що за изречение е това?

— Вярно. — Деймън се ухили като млада хиена, току-що чула доста добър виц за Серенгети.

Закачливо приложих на Деймън лек ключ и нежно бръснах кокалчетата на юмрука си по късата му подстрижка. Засега си беше окей. Беше силен, беше и добър човек. Обичах го като луд и исках момчето ми да го знае във всеки един миг.

Деймън измъкна глава от хватката ми. После изтанцува две стъпки в стил Шугър Рей Ленърд и изстреля няколко бързи пробни юмрука в стомаха ми. Показваше ми с какво здраво малко зверче си имам работа. В което изобщо не се съмнявах.

Точно в този миг забелязах една жена, която излезе от сградата на училището. Същата, която бях видял рано сутринта в деня на убийството на Шанел Грийн. Онази, която ме бе очаровала с присъствието си. Наблюдаваше как двамата с Деймън се боричкаме на тротоара. Беше се спряла, за да ни погледа.

Беше слаба и висока, почти метър и осемдесет. Лицето й се губеше в сянката на училището. Въпреки това аз си я спомнях от онази утрин, помнех и самоувереността й. Тогава имах усещането, че е обгърната в някаква тайнственост.

Жената махна с ръка и Деймън й отвърна. После тя се отправи към тъмносиния мерцедес, паркиран до стената на сградата.

— Познаваш ли я?

— Това е новата директорка на нашето училище — информира ме Деймън. — Госпожа Джонсън.

Аз кимнах. Госпожа Джонсън.

— Работи до късно. Аз съм впечатлен. А на теб как ти се струва? — попитах Деймън, докато я съпровождах с поглед до колата й. Сетих се, че Нана беше говорила за директорката, имаше много добро мнение за нея, беше я нарекла „извор на вдъхновение“ и според нея имаше благ характер.

Без съмнение беше хубава и от вида й сърцето ми се сви, макар и за миг. В интерес на истината, липсваше ми интимно присъствие в живота ми. Тъкмо превъзмогвах доста сложно и вече бивше приятелство с една жена — Кейт Мактиърнън. Въпросната есен работех много и съзнателно избягвах този проблем. Онази нощ — също.

Деймън отговори без всякакво колебание на моя въпрос.

— Харесва ми. Всички харесват госпожа Джонсън. Желязна е. Дори по-желязна от теб, тате — добави той.

Не изглеждаше толкова желязна в мерцедеса си, но аз нямах основание да не вярвам на сина си. Очевидно беше смела, след като остава сама в училището вечер. Може би малко прекалено смела.

— Хайде да потегляме към къщи — казах на сина си накрая. — Бях забравил, че утре трябва да ставаш за училище.

— Нека да не си лягам веднага и да погледаме „Булетс“ срещу „Орландо Маджик“ — впусна се да ме увещава той и увисна на лакътя ми.