Копринената паяжина
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Хермес»
- Переводчик: Благовеста Георгиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Копринената паяжина». Краткое содержание книги:
— Вече избрах — заяви Ерик, като затвори решително папката с менюто.
— Какво? — засмя се тя.
— Пържено пиле. Само тук, на юг, човек може да яде истински добре приготвено пържено пиле.
— Трябва да дойдеш някой път в Атланта. Струва ми се, че Атланта е световната столица на пържените пилета.
Той проследи с поглед движението на устните й, после очите му срещнаха нейните.
— Ще дойда.
Това беше обещание и отново сърцето й затанцува в гърдите.
— Ти какво ще си поръчаш? — запита той, когато сервитьорът се върна с химикалка и бележник.
— Пъстърва, печена на скара, с повече лимон.
Сервитьорът си записа поръчката й и ги остави сами.
Ерик отново се наведе през масата към нея.
— Искаш ли още един спритцер?
— Не, благодаря. Но ако желаеш, поръчай си второ питие.
— Не. Достатъчно съм пиян и без него — покри с ръка нейната, обгърна със силните си пръсти китката й и я вдигна към устните си, за да постави пламенна целувка върху пулса й. — «Митсуко». Винаги ли миришеш така омайващо? — Устните му прошепнаха думите срещу гърба на ръката й, докато палецът му галеше чувствителната й длан в стопяващ сърцето ритъм. Въпросът беше риторичен и не се нуждаеше от отговор. — Разкажи ми за себе си, Катлийн.
— Какво искаш да знаеш? — запита тя, останала без дъх.
— Всичко. Много ли ти беше трудно, когато загуби родителите си?
Нямаше намерение да го прави, не беше дори и помисляла за такова нещо, но сега импулсивно протегна другата си ръка и леко я постави върху неговата, в която все още беше уютно сгушена нейната. Гледа втренчено известно време сплетените им ръце, преди най-сетне да заговори.
— И аз исках да умра. Бях толкова гневна. Как можа Господ да ми стори това? Винаги съм била послушна, добра ученичка, покорно изяждах всичко, което се слагаше пред мен — вършех всички онези неща, достойни за похвала от гледна точка на едно дете — въздъхна с тъга. — Онази нощ ме оставиха при приятелка, защото бях настинала и майка не ме взе на лодката. Дори не разбрах за нещастието до следващата сутрин, когато майката на приятелката ми чу за случилото се по радиото.
Затвори очи и преживя отново целия ужас на онзи ден.
— Сега съм почти на двайсет и шест години. Живяла съм с мама и татко само половината от живота си и все пак те са все още живи за мен — добави тя тихо. — Спомените ми за тях са много по-ярки от събитията след смъртта им.
— Когато те настаниха в сиропиталище?
— Да — усмихна се тъжно. — Спомням си колко бях вбесена на приятелите им, които иначе повтаряха колко са разтревожени за мен, но не ме оставиха да живея с тях. Всички бяха много мили. Разбирам това едва сега. Но тогава нещастието, което животът ми сервира, ме изпълваше с горчивина и гняв. В онези дни не изпитвах особено доброжелателни чувства към когото и да било.
— Мисля, че си имала право поне на малко горчивина. — Той отново вдигна ръката й към устните си, целуна я и попита: — Къде ходи на училище?
— В сиропиталището. То беше поддържано от църковната институция — как само мразя тази дума! До девети клас учих там. После бях изпратена в обществено училище. То ми помогна да се приспособя към живота извън сиропиталището.
— А колежа?
— Имах достатъчно добри бележки, за да бъда предложена за стипендия от спонсорите на сиропиталището, но работих в магазин за продажба на рокли близо до колежа, за да субсидирам стипендията.
Ерик се усмихна многозначително.
— Не можете да ме заблудите, госпожице Хейли. Работила си, за да не изглежда, че приемаш милостиня.
— Може би — съгласи се тя боязливо.
— Продължавай.
— Знаеш останалото, фактически всичко останало. След като завърших, работих като продавачка в магазини за продажба на дребно. Постепенно ми бяха поверявани все по-отговорни постове и преди две години кандидатствах за службата в магазините на Мейсън — Катлийн побърза да отклони темата на разговор заради работата, която беше напуснала така внезапно. — Разкажи ми нещо за твоето семейство. От името ти съдя, че имаш скандинавски произход.
— Да, баща ми беше датчанин. Първо поколение американец. Родителите му са дошли от Дания, когато е бил бебе. Баба ми никога не научи английски. Спомням си от нея само опънатата й в стегнат кок бяла коса и домашните й сладки — най-вкусното нещо, което някога съм ял.
— Бил си твърде малък — предположи Катлийн с усмивка.