![Хронолитите [The Chronoliths - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/8/hronolitite-the-chronoliths-bg-download.jpg)
Хронолитите [The Chronoliths - bg]
- Автор: Уилсон Роберт Чарльз
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“
- ISBN: 978-954-585-812-3
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Хронолитите [The Chronoliths - bg]». Краткое содержание книги:
Кой е пълководецът, чиито победи бележат паметниците?
В началото разговаряхме на общи теми — текущите събития, Оглалалската криза, делото „Пембъртън“. Очевидно Сю се опитваше да възстанови добрите ни взаимоотношения от едно време, онази семейна интимност, която поддържаше с всички свои студенти в „Корнел“. Представата за авторитарен преподавател винаги й е била чужда. Не се прекланяше пред никого и не обичаше да й се кланят. Имаше старомодни разбирания за отношенията между научните специалисти и за тяхната равнопоставеност пред абсолютната истина на този свят.
След „Корнел“, информира ме тя, изследването на хронолитите поглъщало все повече от времето й и започнало да оказва съществено въздействие върху насоката, в която поела кариерата й. През този период започнала да публикува различни статии по темата, но повечето от тях били цензурирани от агенциите за сигурност.
— Всъщност, най-важните ни разработки изобщо не могат да бъдат публикувани, тъй като мнозина се страхуват, че ще се превърнат в оръжие в ръцете на самия Куин.
— Значи сега ти е известно повече, отколкото можеш да кажеш.
— Да, знаем доста неща, но не достатъчно. — Сервитьорката донесе купичка с ориз и кълнове. Сю се наведе над яденето, смръщила замислено вежди. — Знам доста неща и за теб, Скоти. За развода ти с Джанис и прочее. Че дъщеря ти живее при майка си. Че Джанис се е омъжила. Че работиш от пет години в „Кемпиън-Милър“, без да получиш повишение. Което е отвратително, защото ти си отличен специалист. Не си гений, но ти сече пипето. Можеш да се справиш по-добре.
— Точно това винаги пишеха на препоръките ми: „Може и по-добре“.
— Успя ли да преодолееш раздялата с Джанис?
Сю задаваше въпроси с тактичността на цензор. Но едва ли е смятала да ме обижда.
— Горе-долу — отвърнах.
— А момичето? Катлин, нали? Божичко, помня времето, когато Джанис беше бременна. Разхождаше се с онзи голям корем. Сякаш се беше опитала да скрие под полата си Фолксваген.
— С Кати се разбираме чудесно.
— Обичаш ли я?
— Да, Сю, обичам дъщеря си.
— Естествено, че я обичаш. Колко типично за теб. — Тя изглеждаше искрено зарадвана.
— Ами ти? Нещо интересно при теб?
— Не. Живея сама. Има един човек, с когото се виждам понякога, но това не е връзка. — Тя сведе очи и добави: — Тя е поетеса. От онзи тип поети, които си изкарват прехраната в някой магазин. Не мога да й кажа, че работя за ФБР. Пък и тя често се среща и с други хора. Не сме моногамни. Не успяваме да сме заедно толкова често.
Вдигнах чаша.
— Странни времена.
— Странни, наистина. Наздраве. Между другото, чух, че не говориш с баща си.
Едва не се задавих.
— Преглеждах записите от телефона ти. Той ти звъни. Разговорът не трае и трийсет секунди.
— Нашето е нещо като надпревара. Кой пръв ще затвори. По дяволите, Сю, това са лични разговори!
— Скоти, той е болен човек.
— На мен ли го казваш?
— Не, наистина. Сигурно си мислиш, че говоря за емфизема. Но наскоро е ходил при онколог. Има рак, неподлежащ на лечение, с метастази.
Оставих вилицата на масата.
— О, Скоти! — рече тя. — Съжалявам.
— Започвам да разбирам колко малко те познавам.
— Разбира се, че ме познаваш.
— Познавах те отдавна. Но не толкова отблизо. Помня те като преподавателка от университета, не като жената, заради която ме уволниха — и която подслушва телефона ми.
— Какво пък, вече никой няма право на личен живот и ти го знаеш.
— Той умира ли?
— Вероятно. — Лицето й помръкна. — Скоти, моля те, прости ми. Понякога говоря, без да мисля. Като че ли съм аутист или нещо подобно.
Виж, с последното не можех да се съглася. Сю винаги преценяваше внимателно ефекта на думите си и умееше да предсказва реакциите на околните. И обичаше да говори — сега дори повече отпреди.
— Не е моя работа — добави тя. — Прав си.
— Не ми трябва заместител на родител. Не съм сигурен дори дали ми трябва работа.
— Скоти, не аз съм започнала да подслушвам телефона ти. Можеш да избереш тази работа или да си тръгнеш, но това не значи, че ще си върнеш нормалния живот.
„Баща ми умира“ — мислех си аз.
Чудех се дали ме е грижа.
Върнахме се в колата, където Сю продължи да се извинява.
— Необходимо ли е да ти напомням — рече малко след това, — че животът и на двама ни е обвързан? И двамата пострадахме от хронолитите по начин извън нашия контрол. Скоти, опитвам се да се справя с това доколкото е по силите ми. Нуждаем се от теб и ми се струва, че работата ти ще е далеч по-интересна от онова, което си правил в „Кемпиън-Милър“. — Докато говореше, тя премина на жълт светофар. — Наистина ли не те интересува с какво се занимаваме?