Марсианският начин

Той се обърна към репортерите. Нямаше съмнение, че го записват.

— Тогава ето ви и това. Земята се тревожеше за запасите си от вода. Тя има само един и половина квинтилиона тона. Не може да отдели за нас и един тон. Запишете, че ние, жителите на Марс, се тревожим за Земята и не искаме нещо да се случи на земните хора. Запишете, че ние ще продаваме вода на Земята. Запишете, че ще й отпуснем количество от един милион тона срещу приемлива такса. Запишете, че след десет години, според изчисленията, ще можем да продаваме количества в кубически километри. Запишете, че Земята може да престане да се тревожи, защото Марс може да й даде всичката вода, от която се нуждае и иска.

Представителят на комисията не слушаше. Той чувстваше как бъдещето го връхлита. Той смътно можеше да види хиленето на репортерите, докато пишеха забързано.

Хилене.

Той можеше да чуе как това хилене се превръща в смях на Земята, след като Марс така спретнато извъртя нещата срещу анти-Прахосниците. Той можеше да чуе смеха, гърмящ от всеки континент, когато мълвата за фиаското се разчуе. И той можеше да види бездната, дълбока и тъмна като Космоса, в която завинаги ще потънат политическите надежди на Джон Хилдър и на всеки опонент на космическите кораби, останал на Земята — в това число и самия той, разбира се.

В съседната стая Дора Свенсън радостно крещеше, а Питър, пораснал с пет сантиметра, скачаше нагоре-надолу, крещейки: „Татко! Татко!“

Ричард Свенсън слезе от края на рампата с лице, виждащо се ясно през прозрачния силикон на скафандъра и се отправи към купола.