Нещото в камъка
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Серия: bathe your bearings in blood! #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вилиана Данова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нещото в камъка». Краткое содержание книги:
Дейниълс се обърна и тръгна нагоре по заснежената пътека към къщата. Искаше му се да хапне нещо и да изпие чаша кафе. Но първо трябваше да си свърши работата — да издои кравите и да нахрани прасетата. Кокошките трябваше да почакат до сутринта — беше твърде късно за тях. Кравите сигурно чакаха при вратата на обора. Бяха чакали дълго, а не трябваше да ги оставя толкова дълго.
Той отвори вратата и влезе в кухнята.
Нещо го чакаше там. То се бе настанило върху масата, или трепкаше така ниско над нея, та изглеждаше, че сякаш е седнало отгоре й. Огънят в печката бе изгаснал и в стаята бе тъмно, но създанието искреше.
Ти видя, нали? — попита то.
— Да — отвърна Дейниълс. — Видях и чух. Не зная какво да правя. Кое е добро е кое зло? Кой знае кое е добро и кое е зло?
Не си ти — отвърна съществото. — Но не съм и аз. Аз мога само да чакам и да пазя вярата.
„Тогава сигурно някой горе сред звездите знае“, помисли си Дейниълс. Може би като слушаше звездите и като се опитваше да се вмъкне в разговорите им, задавайки въпроси, той щеше да получи отговора. Все пак трябваше да има някаква общовалидна етика! Или някакъв списък с десет общовалидни заповеди! Вероятно не точно десет… може би само две-три. Но колкото и да бяха, щеше да е напълно достатъчно.
— Сега не мога да остана, за да си говорим — рече Дейниълс. — Трябва да се погрижа за добитъка. Ти стой тук. После ще поговорим.
Той заопипва стената за газената лампа, която бе закачена там. Намери кибрит и я запали. Мъждукащият пламък образува малко светло петно сред мрака на стаята.
Има ли други, за които трябва да се погрижиш? — попита съществото. — Други, които не са като тебе, но разчитат на тебе, защото нямат твоя ум?
— Предполагам, че може и така да се каже — отвърна Дейниълс. — Никога не съм чувал, някой да го изрази по този начин.
Може ли и аз да дойда с тебе? — попита съществото. — Току-що ми хрумна, че в много отношения ние с тебе си приличаме.
— Много… — подхвана Дейниълс, но така и не довърши изречението си.
„Не е куче!“, мина през ума му. Това не беше вярното куче, а пастирът. Този ли беше отговорът? Не господарят, а заблудената овца?
И той протегна ръка към съществото в знак, че го разбира, но бързо я отдръпна, припомняйки си, че всъщност не можеше да го пипне.
Дейниълс вдигна газената лампа и се обърна към вратата.
— Хайде, ела — рече той.
Двамата заедно излязоха навън в бурята и се упътиха към обора и кравите, които чакаха.