Пътеводител на галактическия стопаджия
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Пътеводител на галактическия стопаджия». Краткое содержание книги:
Вогонът сграбчи и двамата за вратовете и като се поклони почтително на гърба на своя капитан, ги повлече въпреки съпротивата им вън от мостика. Стоманената врата се затвори след тях и капитанът отново остана сам. Затананика нещо под нос и се унесе в мисли, като галеше нежно тетрадката със стиховете си.
— Хъмм — каза си той, — „контрапунктира със сюрреализма на централната метафора…“ — за миг се замисли над това, но после затвори тетрадката и се ухили зловещо.
— Смъртта е твърде леко наказание за тях — каза той.
Дългият, обшит със стомана коридор ехтеше от жалките опити за борба на двамата хуманоиди, стегнати здраво от каучукоподобните мищци на вогона.
— Чудесно се подредихме — запелтечи Артър, — наистина прекрасно. Пусни ме бе, грубиян!
Вогонът продължи да ги влачи нататък.
— Не се страхувай — каза Форд, — все ще измисля нещо.
Гласът му обаче не бе изпълнен с оптимизъм.
— Съпротивата е излишна — изрева вогонът.
— Не говорете така — заекна Форд. — Как може човек да съхрани вярата си в доброто, ако говорите по този начин?
— Боже господи — възнегодува Артър, — за каква вяра в доброто говориш? Ами да, нали не твоята планета разрушиха днес. Като се събудих тази сутрин, си мислех, че ще прекарам един спокоен и прекрасен ден, че ще почета малко, ще среша кучето… А сега е едва четири часът следобед и вече ми предстои да бъда изхвърлен от чуждоземен космически кораб на шест светлинни години от димящите останки на Земята! — Гласът му се задави и захърка, защото вогонът стегна хватката.
— Добре де — каза Форд, — стига си се паникьосвал!
— Какво ти паникьосване? — сряза го Артър. — Все още съм в шок от новата културна среда. Чакай да посвикна с обстановката и тогава ще видиш как ще се паникьосам.
— Изпадаш в истерия, Артър. Млъкни!
Форд правеше отчаяни опити да мисли, но бе възпрепятстван от вогона, който отново изрева.
— Съпротивата е излишна!
— Ти също можеш да млъкнеш! — озъби му се Форд.
— Съпротивата е излишна!
— Ооо, я престани! — каза Форд.
Усука главата си тъй, че да не гледа мъчителя си в лицето. Хрумна му една идея.
— Тази работа наистина ли ти доставя удоволствие? — попита той изненадващо.
Вогонът се закова на място и на лицето му бавно се изписа едно изключително тъпо изражение.
— Удоволствие ли? — изпуфтя той. — Какво имаш предвид?
— Ами интересува ме това — каза Форд, — дали този начин на живот ви изпълва със задоволство. Да търчите нагоре-надолу, да крещите, да изхвърляте хора от космически кораби…
Вогонът вдигна очи нагоре към ниския стоманен таван и веждите му почти се качиха една върху друга. Устата му зяпна. Накрая каза.
— Ами работното време е много удобно …
— Няма как да не бъде — съгласи се Форд.
Артър извъртя глава, за да вижда Форд.
— Форд, какво искаш да постигнеш? — пошепна той, силно учуден.
— А, нищо, просто се опитвам да проявя интерес към заобикалящия ни свят. Нали разбираш? — отвърна му той. — Значи работното време е удобно, така ли? — отново поде той.
Вогонът го гледаше отгоре, докато лениви, бавноподвижни мисли се тътреха в непрогледната тъма на съзнанието му.
— Даа — каза той, — така е, но сега, като те слушам, си мисля, че всъщност минутите се нижат отвратително бавно. Освен когато… — отново се замисли, при което се наложи да погледне към тавана, — освен когато крещя. Туй най го обичам. — Напълни дробовете си с въздух и изрева: — Съпротивата е…
— Да, да — побърза да го прекъсне Форд, — личи си, че те бива за това, но щом през другото време се чувстваш отвратително — изрече той бавно, за да даде възможност на думите да достигнат до целта, — тогава защо продължаваш да го вършиш? За какво? Заради момичетата ли? Или кожените дрехи? Може би те правят по-мъжествен? Или може би смяташ, че е кой знае какво геройство да се примиряваш с умопомрачителната скука на тая работа?
Артър, напълно объркан, поглеждаше ту към единия, ту към другия.
— Ами… ъъъ… — каза вогонът — ъъъ… ъъъ… амчи не знам. Просто някак си… върша я де, нали разбираш. Леля ми разправяше, че да си на служба на космически кораб е престижно за един млад вогон. Нали разбираш — униформа, лъчевият патлак, който ти виси до бедрото, безумната скука…
— Ето, виждат ли, Артър — рече Форд с тон на човек, поставил точка на спора, — и ти си мислиш, че имаш проблеми.
Артър беше по-скоро склонен да вярва, че има. Дори и като изключим онази неприятна история с родната му планета, вогонът почти го бе удушил, а и идеята да бъде изхвърлен в космоса никак не му се нравеше.
— Опитай се да вникнеш в НЕГОВИТЕ проблеми — настоя Форд. — Влез в положението на бедното момче, за когото смисълът на живота се състои в това да се шляе нагоре-надолу, да изхвърля хора от космически кораби…