Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
— Когато всичко това свърши, вас ще ви повишат.
Нора изсумтя.
— Как не. След като изнудихте и унизихте шефа ми, той непременно ще ме повиши.
— Боя се, че малката бюрокрация не ми понася много-много. Твърде лош навик, но ми е трудно да го преодолея. Въпреки това, доктор Кели, ще забележите, че унижението и изнудването могат да бъдат невероятно ефикасни, когато се използват разумно.
Пред стълбището Нора спря още веднъж.
— Не отговорихте на въпроса ми. Защо ФБР се интересува от убийства, крито са станали преди повече от сто години?
— Всичко с времето си, доктор Кели. Засега нека се задоволим с това, че лично аз смятам тези убийства за доста… хм… интересни.
Нещо в начина, по който Пендъргаст изрече това „интересни“, накара Нора да почувства, че по гърба й пробягват ледени тръпки.
II. Учени мъже
Първа глава
Огромният архив на музея беше разположен дълбоко в сутерена и до него се стигаше само след като човек вземе няколко асансьора и мине по вити коридори, стълбища и пасажи. Дотогава Нора не бе влизала в архива — нещо повече, дори не познаваше човек, който да е влизал в него. Затова, докато се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко в търбуха на музея, непрекъснато се питаше дали не бе завила някъде погрешно.
Преди да приеме поста си в музея, я бяха развели по един от туристическите маршрути из безкрайните му галерии. Беше чула цялата статистика: че с физическите си измерения той е най-големият музей в света, състоящ се от две дузини свързани помежду си сгради, построени през деветнайсети век, които оформяха причудлив лабиринт от над три хиляди зали и коридори, дълги почти двеста мили. Но числата не можеха да предадат клаустрофобичното чувство, което насаждаха безкрайните пусти коридори. Стига толкова, помисли си тя, от тази гледка и Минотавърът ще получи нервен припадък.
Спря се, провери в картата и въздъхна. Пред нея се простираше дълъг тухлен коридор, осветен от наниз крушки в телени клетки, от него се отклоняваше под прав ъгъл друг коридор. Навсякъде миришеше на прах. Необходим й беше ориентир, фиксирана точка, спрямо която да определи координатите си. Огледа се. На заключена с катинар метална врата имаше избелял надпис: Titanotheres Jia друга врата отсреща висеше друг надпис: Chalicotheres и Tapiroids. Тя отново погледна едромащабната карта и най-сетне, макар и трудно, успя да установи местоположението си. В крайна сметка не беше се загубила; целта й се намираше ей там, зад ъгъла, „на една ръка разстояние“. Каква забележителна предсмъртна фраза, помисли си тя и закрачи, заслушана в ехото на остро потракващите си токчета върху бетонния под.
Спря пред масивна двукрила дъбова врата, старинна и поочукана, с табела „Централен архив“. Почука и чу как звукът отеква сякаш в пещера отвъд вратата. Чу се шумолене на хартия, изтопуркването на изтървана книга, солидно закашляне. До нея долетя висок и тънък глас:
— Един момент, моля!
Последва бавно тътрене на крака, след което започна отключването на множество ключалки. Вратата се отвори и разкри нисък, закръглен и възрастен мъж. Имаше голям гърбав нос, а от блестящия купол над него се спускаше кичур дълга бяла коса. Като вдигна глава да я погледне, разцъфналата усмивка прогони меланхоличния израз на изпъстреното му със спукани капиляри лице.
— О, влезте, влезте моля — рече той. — Нека тези ключалки не ви плашат. Аз съм стар човек, но не хапя.
Нора пристъпи напред. Всичко наоколо бе покрито с прах, дори износените ревери на сакото на мъжа. Настолна лампа със зелен абажур хвърляше малък кръг светлина върху старо писалище, може би единственото непокрито с прах нещо в тази зала. Нора забеляза, че отвъд писалището в неизбродна дълбина се простираха чугунени лавици, натъпкани с книги и кости. В мрачината не можеше да се прецени докъде се простира залата.
— Вие ли сте Райнхарг Пък? — попита Нора.
Мъжът се ръкува енергично с нея, като бузите и папийонката му се тресяха в синхрон с ръкостискането.
— На вашите услуги.
Той се поклони и в един миг тя се изплаши, че може да й целуне ръка. Но вместо това последва ново прочистващо гърлото му закашляне, сякаш пряко волята му.
— Търся информация за… музеите с чудатостите или рядкостите — продължи Нора, питайки се дали правилно използва множествено число.
Мъжът, който още бе зает със заключването на вратата, я погледна през рамо и сълзящите му очи изведнъж светнаха.
— Аха! Попаднали сте на най-подходящото място. Музеят е погълнал почти всички изложения на чудатости от ранния Ню Йорк. Притежаваме пълните им колекции, всичките им документи. Откъде да започнем?