Непознатия от Индия
- Автор: Май Карл
- Серия: der verlorene sohn #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознатия от Индия». Краткое содержание книги:
Непознатия от Индия е образ, който много напомня известния граф Монте Кристо на Александър Дюма. В ръцете на „Непознатия“ се обединяват нишките на съдбите на всички хора, които среща той по пътя си и ги управлява с голяма сигурност.
Борбата от тайнствената „тъмнина“ против внушаващия страх „капитан“, завладява всеки, който вземе в ръка тази книга.
Мястото на действието на този детективски роман е също родината на Май — Саксония.
— При дърветата недалеч от „Бастилията“, затвора на предварителния арест.
— Там ли ще се присъедини към вас новият човек, за когото споменахте?
— Не мога да ви дам сведения по този въпрос.
— Кога започвате?
— Събираме се между дванайсет и един, но започваме, когато в къщата угаснат всички светлини.
— Сега е единайсет. Ще изгубите вашата част от днешната плячка. Елате утре преди обяд, преоблечен, на известното ви място! Ще получите обезщетение. Имате ли да ми казвате друго?
— Не.
— И все пак — не може ли да ми дадете по-подробни сведения за Капитана?
— И да исках, не бих могъл. Лицето му е винаги маскирано. Не знаем дори дали е с брада, или не.
— Добре, за днес друго няма.
Ван Зом излезе на улицата и спокойно и бавно продължи по пътя си. Разполагаше с достатъчно време. Капитана нямаше да предприеме нищо преди Улрике фон Хелфенщайн да се върне у дома си, защото, както беше издал шлосерът, присъствието й бе необходимо, за да може по-късно да даде желаните свидетелски показания.
Точно срещу жилището на Улрике князът се шмугна в сводестата арка на един открит вход за коли. В мрака пред него изникна човек.
— Случило ли се е нещо, Фридрих? — попита го Ван Зом.
— Нищо, милостиви господарю!
— Носиш ли моята „лахиялаки“?
Лахиялаки е арабска дума и означава „боя за брада“. Но индийските фокусници и магьосници наричат с нея оцветители и гримове, с чиято помощ са в състояние за броени секунди да променят външността си до неузнаваемост.
Слугата му подаде калъф, който много приличаше на портфейл. Ван Зом го пъхна в джоба си.
— Химическия фенер!
— Ето го! Къде да чакам?
— Можеш да си вървиш. Днес нямам повече нужда от теб. Лека нощ!
Оттук нататък на Ван Зом му предстоеше да се въоръжи с търпение. От близката църква удари единайсет и половина, а скоро след това дванайсет без четвърт и накрая полунощ. Когато заглъхна и последният удар, една шейна се появи и спря пред входа. От нея слезе жена и влезе в къщата, а шейната продължи. Улрике се беше върнала от посещението си при полковник фон Тифенбах.
За Ван Зом настъпи времето за действие. Той изчака още пет минути, после извади ключовете, дадени му от „шлосера“, пипнешком избра един, който би могъл да пасне в ключалката и предпазливо се опита да отключи. И успя — врата се отвори безшумно.
Той влезе вътре и заключи след себе си. Извади химическия фенер, малко шишенце от кристално стъкло, напълнено със смес от фосфор и растително масло. Извадена на въздух, под въздействието на кислорода тази смес излъчва светлина със силата на малко газениче. С нейна помощ човекът намери стълбите. Горе на една врата прочете: Улрике фон Хелфенщайн. Опита да отвори с един от подбраните ключове и успя без никакъв шум.
Улрике фон Хелфенщайн още не беше легнала да спи. Колебаеше се дали да извика момичето, което й помагаше да се съблича, и известно време остана така, мечтателно припомняйки си преживяното през изминалата вечер. Мислеше за загадъчния непознат, княза Ван Зом, с когото бе разменила само няколко думи и който въпреки това й беше направил впечатление… Едно необикновено приятно впечатление, за чиято причина тя не намираше конкретно обяснение.
В момента, когато прекъсна мечтанията си и се изправи, за да позвъни на момичето, на вратата тихо се почука.
— Влез! — извика тя.
Улрике беше сигурна, че това е камериерката. Но когато вратата се отвори, тя видя човека, за когото току-що си беше мислила — княз Ван Зом. Улрике отстъпи няколко крачки назад.
Мъжът бавно затвори вратата зад гърба си и предупредително доближи показалеца на лявата си ръка до устните си. Въпросителни ят поглед на Улрике, в който се четеше боязън, не падаше от лицето му. Тогава той се усмихна и каза:
— Не викайте! Не се плашете! Не съм крадец, не съм злодей, макар че неканен нахълтах при вас в полунощ. Идвам като приятел, искам да ви предупредя и да ви помогна. Изработени са подправени ключове за всички врати на вашето жилище, за да…
— Подправени ключове! — възкликна Улрике, посъвзела се от вцепенението, в което бе изпаднала. — Да не би някой да е решил да влиза тук с взлом?
— Съществува такъв план. Узнали са, че разполагате в дома си със значителна парична сума.
— За кого говорите! Кой иска да ме ограби?
— Капитана, който разполага със свои шпиони във всички обществени кръгове.
Тя уплашено притисна ръце към гърдите си.
— Капитана ли?
— Да. Неговите хора са вече долу пред къщата. Чакат само да изгасите светлината.