Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
Очевидно Сидел бе силно впечатлена, защото приготви за вечеря в чест на добрата новина любимото ястие на Роуз — пържено пиле и меденки. Когато Роуз посегна да си сипе втори път, тя не обели дума.
„Маги, трябва да се гордееш със сестра си!“ — не пропусна да вметне Сидел.
Отговорът на по-малката сестра бе само завъртане на очите към тавана, което в нейния речник означаваше: „Какво ме интересува?“ Какво толкова, като я бяха приели в университета в Принстън? Сякаш Роуз бе единствената успяла, въпреки че рано беше останала без майка. Майката и на Маги беше починала, но на нея не й пишеха по-добри бележки за това. Само й задаваха въпроси. Съседите. Учителите. Всеки, който знаеше, че са сестри. „Да очакваме ли и от теб големи неща?“ Очевидно няма да дочакат, мислеше си Маги, докато очертаваше с химикалката поредната обява във вестника, според която в ресторант в оживен търговски център търсеха сервитьорка. Тя ще работи върху тялото си, докато Роуз успява с ума си. Очевидно стратегията на сестра й успяваше.
Роуз завърши Принстън, а Маги успя да премине едва няколко семестъра в местния колеж. Роуз завърши право, докато Маги се мъчеше да задържи мястото си като сервитьорка в една пицария, гледаше деца, чистеше по домовете, напусна курсовете за бармани, когато след часа за мартинитата инструкторът се опита да пъхне език в ухото й. Роуз беше съвсем скучна на вид, дебела и тромава и до тази сутрин Маги не беше чувала да е имала някога приятел, с изключение на някаква десетминутна връзка, докато била студентка. И въпреки всичко от тях двете Роуз имаше апартамент, който, ако Маги беше обзавела, щеше да изглежда страхотно. Роуз разполагаше с пари и приятели, хората се държаха с нея с известно уважение. Пък и този Джим Как-му-беше-името съвсем не беше за изхвърляне, а и изглеждаше богат.
Не е честно, мислеше си Маги, докато пристъпваше с кръшна походка към кухнята. Не е честно, че майка им напусна този свят толкова рано. Не беше честно и че тя неясно как пропиля първите години в гимназията, когато можеше да направи нещо от себе си, а сега трябваше да живее в сянката на сестра си. Роуз имаше всичко, а тя — нищо. Смачка празната кутия от сладолед, сгъна вестника и тъкмо се канеше да ги хвърли в кофата за смет, когато погледът й попадна случайно върху една дума: „Прослушване“. Пусна кутията и насочи цялото си внимание към вестника. Ем Ти Ви обявяваше конкурс за водещи. Вълнение, примесено със страх, се надигна в гърдите на Маги. Ами ако вече е минал? Погледът й пробяга по обявата. „Първи декември. Без предварителен подбор. В Ню Йорк“. Щеше да успее. Ще каже на Роуз, че отива на интервю за работа, което технически беше вярно, и ще поиска сестра й дай даде пари за път и за дрехи. Щеше да й е нужно нещо специално. Непременно ново. Вече го виждаше. Маги сгъна грижливо вестника и се забърза към дрешника на Роуз, за да си избере обувки за „Голямата ябълка“.
5
Луис Фелдман покани госпожа Собел в кабинета си — в интерес на истината ставаше дума за бивш килер, приспособен за нуждите на вестника, като отвън на стъклото беше залепен надпис „Голдън Ейкърс Газет“.
— Благодаря ви, че дойдохте — любезно започна той и дръпна червения редакторски молив иззад ухото си.
Госпожа Собел кацна на предложения стол, кръстоса глезени и сключи пръсти в скута си. Дребна деликатна жена, тя беше с боядисана в синьо коса и син пуловер. Изпъкнали сини вени пулсираха под тънката кожа на ръцете й. Луис се усмихна с надеждата, че тя го е разбрала правилно. Посетителката кимна едва забележимо.
— Нека започна с това, колко съм ви благодарен, че се отзовахте на молбата ми да ни помогнете. Бяхме наистина много притеснени за материали. — Това беше самата истина. Откакто предишният им репортер по проблемите на здравословното хранене Ношинг Гурме получи сърдечен пристъп, в резултат на който се беше проснал по лице върху омлета си, Луис трябваше да прелисти стари броеве и материали, за да измисли с какво да запълни колоната. Читателите им бяха започнали да нервничат.
— Намирам, че първите ви стъпки в журналистиката са похвални — продължи той и разстла листа, така че тя да може да вижда за какво говори той и за какво се отнасят коментарите му. „Италиански ресторант Тан Тейстбъдс“ гласеше заглавието, над което бе нарисувано намигащо птиченце с червейче в човката — известен символ на първия вестител. — Имам няколко забележки или по-скоро предложения — продължаваше Луис, а госпожа Собел само леко кимна с глава. Мъжът се стегна пред следващата стъпка. Оказваше се, че ръководенето на верига магазини за дребна железария е почти толкова тежка задача, колкото и да внимаваш за крехкото его на една пенсионерка, с която трябва да се срещаш всеки две седмици.