Как един крал погубва Франция
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Как един крал погубва Франция». Краткое содержание книги:
В началото на четиринадесетото столетие Франция е най-могъщото, най-гъсто населеното и най-активно християнско кралство — страхуват се от война с нея, тачат мнението й, търсят закрилата й. И човек би могъл да помисли, че за Европа е настъпил френски век.
Коя е причината четиридесет години по-късно същата Франция да бъде сразявана по бойните полета от една петорно по-малобройна нация, благородничеството й да се разедини, буржоазията да се разбунтува, народът да изнемогне под прекалено тежките данъци, провинциите да се откъснат една от друга, скитнически банди да я подлагат на опустошения и злосторничество, властта да загуби всякакъв престиж, монетите да бъдат обезценени, търговията — парализирана, а нищетата и несигурността да царуват навред? На какво се дължи нейната разруха? Кое предизвика обрата в съдбата й?…
Но защо непрекъснато гледате навън, дон Калво?… О, повдига ви се от тръскането в носилката! Аз пък доста съм свикнал с това и даже мога да кажа, че стимулира мисленето ми; а виждам, че и моят племенник, сир дьо Перигор, който често ме придружава тук, откакто сме тръгнали, никак не е неразположен… Вярно, имате лош вид. Добре, ще слезете. Но когато вземете перото, внимавайте да не пропуснете нищо от това, което ви казах.
VIII
МАНТСКИЯТ ДОГОВОР
Къде сме? Минахме ли Мортмар?… Още не? Е, аз май че съм подремнал… О, как се заоблачава небето и колко къс е вече денят! Сънувах, представете си, племеннико, сънувах една цъфнала слива с огромна бяла корона, пълна с птички, и сякаш всеки цвят пееше. Небето беше синьо като килима на богородицата. Това беше някакво ангелско видение, същински кът от рая. Колко странно нещо са сънищата! Забелязал ли сте, че в евангелията никъде не се говори за сънища освен за този на Йосиф в Матеевото? Това е единственият случай. В Стария завет патриарсите непрекъснато имат съновидения, докато в Новия никой не сънува. Често съм се питал защо, без да мога да си отговоря… Не ви е направило впечатление? Това е, защото рядко четете Светото писание, Аркамбо… Ето ти един хубав въпрос, по който могат да спорят нашите мъдри богослови от Париж или Оксфорд, и то на такъв завързан латински, че накрая никой нищо да не може да разбере…
Във всеки случай добре, че Светият дух ме осени да се отбия в Ла Перюз. Видяхте ли как славните братя бенедиктинци искаха да се възползуват от английското нашествие, за да не плащат игуменските приходи? Ще ги накарам да възстановят емайлираното разпятие и трите позлатени потира, който побързаха да поднесат на англичаните, за да се спасят от грабежа и да изплатят дълговете си.
Надяваха се тихомълком да се причислят към населението от другия бряг на река Виен, където войниците на уелския принц действително са опустошили, ограбили и опожарили всичко, както сами се убедихме тази сутрин в Ширак или в Сен-Морисде-Лион. И най-вече в абатството Летер, чиито редовни каноници са проявили истинска доблест. „Абатството ни е укрепено, ще го защитаваме.“ И тези каноници са се сражавали като добри и храбри воини, без някой да ги е принуждавал. Голяма част загинаха в боя; държаха се по-достойно от много мои познати рицари в Поатие.
Ако всички французи бяха толкова доблестни… И въпреки че манастирът им беше полуизгорял, тези почтени каноници намериха начин да ни поднесат такава обилна и добре приготвена вечеря, че чак ми се приспа. А забелязахте ли каква блажена ведрина лъхаше от лицата им? „Нашите братя бяха убити? Те почиват в мир; бог ги приюти в сърцето си… Нас ни остави на земята? То е, за да вършим благочестиви дела… Манастирът ни е полуразрушен? Значи ще издигнем по-хубав…“
Запомнете, племеннико, че истинските свещеници са весели. Изпитвам недоверие към прекалено строгите постници със заострени лица, с горящи и приближени едно към друго очи, сякаш цял живот са надзъртали в ада. Тези, които бог е удостоил с най-високата чест, избирайки ги да му служат, изпитват някаква необходимост да показват радостта си от това; то е и пример, и любезност, която са длъжни да проявяват към останалите смъртни.
Същото се отнася и за кралете, защото бог ги е издигнал над всички хора и техен дълг е да умеят да се владеят. Месир Филип Хубави, който беше образец на величественост, съдеше без проява на гняв, носеше траур, без да показва сълзи.
А по повод убийството на Шарл Испански, за което ви разказвах вчера, крал Жан доказа по най-жалък начин, че не е способен да подтиска чувствата си. Един крал не трябва да буди съжаление; по-добре е хората да мислят, че е безразличен към скръбта. В продължение на четири дни нашият крал не беше в състояние да продума, дори не можеше да каже дали иска да яде или да пие. Сновеше из стаите със зачервени от плач очи, не разпознаваше никого и внезапно се спираше, избухвайки в ридания. Безсмислено бе да му се говори за каквото и да е било. Не бе показал и сянка на подобна скръб при смъртта на майката на своите деца, Бон Люксембургска, и престолонаследникът Шарл не пропусна да забележи това. Даже тогава за пръв път го видяха да проявява презрение към баща си, като му каза, че е неприлично да се самозабравя до такава степен. Но кралят беше глух за всичко.
А когато се съвзе, започна да крещи. Крещеше незабавно да оседлаят бойния му кон, да съберат войската; крещеше, че ще отиде в Еврьо да раздава правосъдие и ще накара всички да треперят… Близките му с мъка успяха да го успокоят и да го убедят, че за да се свика войската макар и в непълен състав ще е нужно не по-малко от месец; че ако нападне Еврьо, ще разбунтува цяла Нормандия; че от друга страна, понеже примирието с англичанина вече изтичаше, над кралството може да надвисне опасност, ако на последния му хрумне да се възползува от безпорядъка.