Интересни времена
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Интересни времена». Краткое содержание книги:
Най-старата загадъчна империя в Света на диска тъне в хаос, разпален от революционния трактат „Какво правих през ваканцията“. Хората на труда се обединяват, защото нямат какво да губят освен биволите си, затънали в калта. Предводителите на клановете се боричкат за власт. Войната (заедно с Кланси, разбира се) плъзва из древните градове.
А всичко, което може да предотврати смразяващята участ за цялата страна, се свежда до магьосника Ринсуинд, който дори занятието си изписва „магесник“…
…Коен, варварин и герои, висок към метър и половина заедно с ортопедичните си сандали, който цял живот усъвършенства умението си да не умира…
…и една много, ама много особена пеперуда.
— Ти? Тук? Коен Варварина?!
— Шът, бе! Не ща да ме знаят кой съм. Сега се дръпни. — Зъбите засияха срещу стражите, които вече заемаха вертикално положение. — Хайде бе, момченца! Нали сте петима? Пък аз съм един изкуфял дъртак. Мрън, мрън, как ме наболяват костите и такива ми ти глупотевини…
На стражите им правеше чест, че се колебаят. Ако се съдеше по лицата им обаче, възпираше ги не позорът в нападението на петима едри грубияни с дълги мечове срещу крехък старец. Може би съзряха нещо необичайно у същия този крехък старец, който се хилеше толкова жизнерадостно преди неизбежния си скорошен и печален край.
— Е, какво чакате още? — подразни ги той.
Стражите се побутваха помежду си, никой не смееше да направи първата крачка. Коен тръгна към тях и разпери ръце с досада.
— Защо бе, момчета? Направо ме карате да се червя от срам. Тъй ли трябва да нападате, а? Само се бутате като ергени пред хубава мома. Слушайте и запомнете — като ще нападате някого, най-важна е изненадата… — Десет секунди по-късно той се обърна към Ринсуинд. — Ей, господин магьоснико, можеш да си отвориш очите.
Един страж висеше с главата надолу в клоните на близко дърво, от втори се виждаха само чифт крака, щръкнали над дълбока пряспа, двама се бяха свлекли до голяма скала, а последният… ами и той беше някъде тук.
Коен замислено си облиза китката.
— Последният май щеше да ме докопа. Секундичка не му стигна. Остарявам, да знайш.
— Но защо си т… — Втора вълна от любопитство удави първата. — На колко години си все пак?
— Още ли сме във Века на Плодния прилеп?
— Да.
— Сега, значи… Де да знам. Деветдесетака съм го чукнал, по туй спор няма. Дали станаха деветдесет и пет?
Коен измъкна връзката ключове от снега и закрачи нехайно към уплашената групичка. Махна прангите на един стъписан затворник и му връчи ключовете.
— Ей, сган нещастна — обърна се към тях добродушно, — я се разкарайте по-бързичко оттука. И гледайте да не ви хващат повече. — Върна се при Ринсуинд.
— Теб пък какво те води в тая дупка?
— Как да ти кажа…
— М-да, интересно — приключи темата Коен. — Ама няма да си дърдорим цял ден, работа имам. Идваш или не?
— Какво?
— Както щеш.
Коен овърза веригата около кръста си в метално подобие на пояс и затъкна в нея два меча.
— Между другото — подхвърли на Ринсуинд през рамо, — ти какво направи с Гръмовното куче?
— Кое куче?
— А бе, все едно.
Ринсуинд забърза след отдалечаващата се фигура. Не защото се чувстваше в безопасност около Коен Варварина. Никой не беше в безопасност около Коен. Нещо се беше извъртяло съвсем накриво със стареенето при него. Коен открай време си оставаше варварин-герой, защото геройствата бяха единственото, което умееше да върши. А с годините сякаш ставаше само по-корав като дъбовете.
Поне беше познат и това утешаваше донякъде. Просто не му беше тук мястото.
— Няма бъдеще из ония, нашите земи — обясни Коен, докато газеха в преспите. — Огради и ферми, огради и ферми… Навсякъде! Напоследък като утрепеш дракон, хората почват да се жалват! И знаеш ли какво стана накрая, а?
— Не. Какво стана?
— Дойдоха при мене едни хорица и ми изтърсиха в лицето, че моите зъби били оскърбление за троловете, моля ти се!
— Е, нали все пак са от…
— Аз пък им рекох, че троловете никога не са се оплаквали пред мен.
— Ъ-ъ, а ти някога давал ли си им възмож…
— И знаеш ли още какво им рекох? „От днеска нататък като видя нейде из планините трол с огърлица от човешки черепи, ще му пожелая сполука да си набави още.“ Лига за защита на силиконовия разум, представяш ли си?! Що не ме цункат отзад! И навсякъде същата гадост. Затуй реших да си опитам късмета от другата страна на ледената шапка.
— А минаването през Центъра на Диска не крие ли прекалено страшни опасности? — учуди се Ринсуинд.
— Вече не — озъби се дружелюбно Коен. — Още ли имаш онуй сандъче с крачетата?
— Ту го имам, ту го нямам. Навърта се около мен.
Коен се закиска.
— Ей, ще му смъкна проклетия капак някой ден, помни ми думата! Я, коне.
Бяха пет, чакаха унило в малка падина.
Ринсуинд се обърна да види какво правят освободените затворници. Щураха се безцелно.
— И петте коня ли ще вземем? — попита със съмнение.
— Че как иначе? Може да ни потрябват.
— Но… един за мен, един за теб… А останалите за какво са ни?
— За обяд, вечеря и закуска, да речем.
— Само че не е ли малко… несправедливо? Онези хора ми изглеждат доста… хм, объркани.
Коен се подсмихна с пренебрежението на човек, който никога не е бил затворник, ако ще да са го сковавали във вериги.