Вратата на друидите

Варщайн се чувстваше разкъсван между гняв и болка и резултатът от това беше пълна безпомощност. Не можеше да каже нищо. Но нещо в него се бе пробудило и то не беше добро. Жената срещу него не само бе отворила раната му, но бе завъртяла ножа вътре няколко пъти, без да мисли, че от само себе си тя няма да зарасне.

— Истината е, че вие през цялото време сте бил прав — продължи Бергер. — В планината наистина има нещо. Имало го е тогава, има го и сега и дори става все по-силно, Франке и другите са го знаели през цялото време, но са пожертвали вас, Варщайн, за да запазят малката си тайна за себе си.

— Дори и така да е, какво можете да промените?

— Може би мога да ви помогна да се реабилитирате. Тогава бихте ли се съгласили да ми помогнете? Ще докажете на света кой тогава е бил лудият и кой е бил прав.

Варщайн знаеше, че ще го каже. Това беше логическата последователност от всичко, което досега чу. Ако не бе казала последния си аргумент, просто нещо щеше да липсва.

— Доставя ви удоволствие да ме мъчите, така ли?

— Не. Но нямам друг избор.

Тя стана от мястото си и докато се разхождаше из стаята, Варщайн си призна, че напълно я бе подценил. Нямаше значение дали трепери от страх или от отчаяние — явно през изминалата седмица не си е блъскала главата само с въпроса, дали той е подходящият или не, но и бе премислила всеки възможен отговор във всяка предполагаема ситуация. И до този момент тактиката и беше напълно успешна. По всяка вероятност ще се наложи все пак да я бие някак — победа по точки не можеше да извоюва.

— Вие ли сте я рисувал? — изведнъж попита тя. Бе спряла до телевизора и гледаше една от картините му, окачени на стената — объркваща цветова композиция от вплетени един в друг пръстени и кръгове, които започваха да се въртят пред очите на наблюдателя, ако допуснеше грешката да я гледа по-продължително време.

— Да — промърмори Варщайн. — И си спестете коментара. Не посмях да я покажа на психоаналитика ми.

Бергер се засмя, поклати глава и пристъпи пред втората картина — смесица от квадрати и кубове, разположени един в друг по най-невъзможния начин. Третата картина представляваше змиевидни линии в цветовете на дъгата, но ако човек се вгледаше по-дълго, тази представа изчезваше и всъщност не знаеше какво гледа.

— Погрешно ме разбирате — каза тя. — Картините ми харесват, има нещо… очарователно и впечатляващо в тях.

— Нищо не печелите, ако ми правите комплименти — каза Варщайн с възможно най-недружелюбния тон, но без да крещи.

— Не ви правя комплименти. Не разбирам от изкуство, но това тук е… най-малкото необичайно. След връщането от Швейцария ли започнахте да рисувате?

— Имах достатъчно време на разположение.

В действителност бе започнал не веднага след връщането от Аскона, а половин година по-късно, и то единствено от скука. Разбираше нещичко от компютри и геометрични формули, но през целия си живот не е могъл да нарисува даже и горе-долу свястно човече само с чертички. Много от хората, които бяха видели картините му, твърдяха, че и до днес не се е променил.