Апокалиптичният часовник

— Можете ли да го докажете?

— Елате, ще ви го покажа.

Двамата мъже станаха и Крьогер натисна едно червено копче на тежката стоманена врата отдясно. След секунди се появи униформена медицинска сестра. В ръката си държеше хирургическа маска.

— Грета, това е знаменитият доктор Ханс Траупман.

— Да, знам — отвърна сестрата. — Чудесно е, че ви виждам отново, докторе. Маската ви, моля.

— О, разбира се, че ви познавам! — радостно възкликна Трауман. — Грета Фриш, една от най-добрите сестри, които някога са влизали в моята операционна! Скъпо мое момиче, казаха ми, че сте се пенсионирала, а за млад човек като вас това изглеждаше не само достойно за съжаление, но и доста невероятно.

— Бракът ме пенсионира, хер доктор. Омъжих се за този господин — Грета кимна към Крьогер, който се усмихваше.

— Не бях сигурен, че я помните, Ханс.

— Как да не я помня? Не бих могъл да забравя сестра Фриш: тя е толкова изпълнителна! Честно казано, Герхард, отсега нататък ще имам по-голямо доверие във вас… Но защо ми е тази маска, Грета? Нали няма да оперираме?

— Съпругът ми ще ви отговори, господине. Нищо не разбирам от тези неща, независимо от това колко често ми ги обяснява.

— Става дума за ROM, Ханс, за Read-Only-Memory. В мозъка на този пациент няма да въвеждаме много лица за идентифициране; не бих искал да запомни вашето.

— Дано да е така, сестра Фриш. Много добре, нека се заемем с работа.

Тримата влязоха в дълъг, широк коридор, боядисан в зелено. От двете му страни имаше големи квадратни прозорци. Зад тях се виждаха приятно обзаведени стаи — във всяка имаше легло, бюро, кушетка и други предмети, като например телевизор, радио и врата, която водеше към баня с душ. На външните стени също имаше прозорци, които гледаха към ливади с избуяла полюшваща се висока трева и пролетни цветя.

— Ако това са болничните стаи на пациентите, те са най-приятните, които съм виждал.

— Естествено, радиото и телевизорите са препрограмирани — каза Герхард. — Всичко това е безобиден маскарад, освен радиоизлъчванията през нощта, когато предаваме информация, която прониква във всеки отделен пациент.

— Бих искал да знам какво да очаквам — каза неврохирургът от Нюрнберг.

— Ще видите един външно нормален Хари Латъм, който все още вярва, че ни е измамил. Отговаря на името, под което работи — Александър Ласитър — и ни е изключително благодарен.

— Защо? — прекъсна го Траупман. — За какво ви е благодарен?

— Той вярва, че е преживял катастрофа и едва е оцелял. Използвахме един от нашите големи планински камиони и разиграхме събитието напълно убедително, като обърнахме камиона, „заклещихме“ Латъм под него и предизвикахме огнени експлозии наоколо… В този случай позволих да се използват наркотици и хипноза — направихме го в началото, за да изтрием първите му минути тук, в долината.