През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Хм! Може би! — отвърнах аз.
— Не казвай може би! Познавам те. Щом говориш така, значи вече имаш някакво определено решение. Няма ли някой фокуснически номер, който би могъл да бъде приложен тук?
— Дори няколко.
— Казвай!
— Бихме могли да заредим пушката със специално подготвен за целта патрон. Но това не струва, защото буди подозрение.
— По-нататък!
— Пушката се зарежда, като преди това куршумът се показва на всички. Докато го увиваш в гилзата, мушваш куршума в ръкава си, а в цевта слагаш само празната обвивка. Но куршумът лесно би могъл да изпадне и тогава намерението за измама лесно ще се разкрие.
— И така не става. Не, трябва да се измисли нещо друго. Не може неуязвимият, по когото ще стрелят, сам да зарежда оръжието. Необходимо е да го зареди този, който се съмнява. Той и останалите трябва да са убедени, че в цевта на пушката наистина има куршум и той наистина трябва да е вътре. Не става ли?
— Може би.
— Само че имаме нужда от броня.
— Като се удари куршумът в нея, ще се чуе звук, който ще провали номера. А и какво ще стане, ако бронята не е добре направена?
— О, Аллах! Тогава с бедния ти Халеф ще бъде свършено, сихди!
— Да, разбира се, а не бива да се случва.
— Въпреки това съм сигурен, че знаеш някакъв начин. Познавам по очите ти.
— Знам едно средство, но не вярвам, че можем да го намерим тук.
— Какво е то?
— Има два метала, от които — ако са смесени в правилно съотношение — могат да се направят твърди куршуми, които изглеждат като оловни и са почти толкова тежки. При стрелба обаче сместа се разхвърчава на около един аршин от дулото на пушката на дребни прашинки.
— Какви са тези метали?
— Живак и бисмут. Вторият не ти е известен. Много е скъп и тук едва ли ще го има.
— А откъде бихме могли да го вземем?
— Само от аптеката. Като се наспим, ще отида там.
— А съвсем сигурен ли си, че куршумът се разпада? Иначе твоят Халеф все пак ще загине.
— Не се тревожи! Първо ще го изпробвам. Чел съм за този фокус в една книга за вълшебства и съм опитвал. Става сполучливо.
— А парченцата от метала не се ли виждат?
— Не. Металът се разпада на много малки, невидими частички. Фокусът би имал голямо въздействие, ако в ръката си имаш истински оловен куршум. После при изстрела ще се престориш, че искаш да уловиш излизащия от пушката куршум и вместо него, разбира се, ще покажеш другия куршум или ще се престориш, че го отблъскваш от себе си на земята.
— Така ще направим, сихди!
— Ако успея да намеря бисмут, да. Иначе няма да е възможно.
— А мислиш ли, че разбойниците ще научат, че куршумите не могат да ми навредят?
— Сигурен съм, че тук има някой, от когото ще научат новината.
— Би било добре да си мислят, че и ти си неуязвим от куршум.
— Така е.
— Нека тогава стрелят и по теб!
— Зависи дали ще можем да направим такива куршуми и колко. Впрочем с тези вероломни хора трябва да действаме много хитро. И все пак ще мога да заблудя нехранимайковците и по отношение на себе си.
— Как, сихди?
— През деня ще се появя с руса брада…
— Как ще го направиш, сихди?
— Има едно растение, чиито листа, сварени на луга, могат да придадат за известно време светъл цвят и на най-тъмната коса. Такива листа има в тукашната аптека.
— А, това ли е растението, за което говореше с Небатия?
— Точно така. По този начин ще заблудя двамата разбойници. Смятам също да тръгна напред, за да разузная пътя.
— Въпреки това ще те познаят, защото ще им кажат, че яздиш твоя Рих, арабски вран жребец с червени ноздри.
— Няма да яздя него.
— А кой?
— Твоя кон. А ти ще яхнеш моя.
Едва бях изрекъл тези думи, и откъм постелята на Халеф се чу тропот. В следващия миг дребосъкът седеше на ръба на леглото ми.
— Какво правиш, човече? — попитах го аз.
— Направих кълбо от моето легло дотук — отвърна ми той задъхан. — Сериозно ли казваш, сихди, че ще яздя Рих?
— Не се шегувам.
— О, Аллах, Аллах! Ще яздя Рих! Какво щастие! Толкова много луни пътувам вече с теб, а досега само два пъти ми е било позволявано да го яздя! Помниш ли къде се случи това?
— Да, такива неща се помнят.
— Утре ще бъде третият път! А с готовност ли ми го доверяваш?
— Разбира се. Ти си единственият, който знае как трябва да се отнася с него.
Ако дребосъкът знаеше, че имам намерение преди раздялата ни да му подаря скъпоценния кон, сигурно щеше да се преметне още много пъти, та дори щеше да мине и през тънката стена.