Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
Понеже Помпеите си оставаха дълбоко в душата си хора от село, вечерята беше изядена далеч, преди да се е стъмнило, независимо че зимата беше в разгара си. Сула си каза, че щом е приключил с вечерята, повече няма какво да търси в дома на приятеля си и излезе да свърши една друга работа. Застана в горния край на Стълбите на пръстените, които водеха до Вия Нова и Форума, и се загледа мрачно в далечината. Метробий се намираше твърде далече, а и да го посещава у дома му беше опасно за човек в положението му. Къде тогава да убие час-два?
Отговорът дойде, когато погледът му се спря на изгубилата се сред пушеците на комините падинка, наречена Субура. У Аврелия, разбира се. Гай Юлий Цезар отново беше заминал и сега управляваше Римска Азия. Навярно бе оставил някого да наглежда жена му, така че какво рискуваше, ако й потропаше на вратата? Сула се затича по стълбите с лекота, присъща на далеч по-млади хора от него, и се запъти към Кливус Орбиус — най-краткия път за Субура Минор, където се намираше триъгълната инсула на Аврелия.
Евтих го пусна да влезе, но с известно нежелание; Аврелия го посрещна по същия начин.
— Децата ти легнали ли са? — направо попита Сула.
Тя му се усмихна кисело.
— За нещастие не. Изглежда съм родила бухали, не чучулиги. На всички им се стои до късно, а сутрин с мъка ги измъкваме от леглата.
— Тогава почерпи ги и тях наред с гостите си — предложи Сула, докато се изтягаше на меката кушетка в приемната. — Покани ги при нас, Аврелия. Човек бива най-добре наглеждан от собствените си деца.
— Прав си, Луций Корнелий.
Майката повика децата си, които бяха подредени в отсрещния ъгъл на стаята. Двете момичета вече наближаваха пубертета и доста се бяха издължили, докато брат им ги гонеше просто защото му е било писано да стои цял живот половин глава над останалите.
— Радвам се да те видя — започна Сула, без да обръща внимание на каната с вино, която икономът постави до ръката му.
— И аз се радвам, че ме посещаваш.
— Миналия път май не беше съвсем така…
Аврелия се засмя при тази забележка.
— Ти пък! Тогава бях в големи пререкания с мъжа си, Луций Корнелий.
— Това го разбрах и сам! Но защо сте се карали? От собствени наблюдения знам, че в цял Рим няма по-вярна съпруга от теб.
— О, той дори не си е помислил, че може да съм му изневерила. Проблемите между Гай Юлий и мен открай време са били… от теоретичен характер.
— Теоретичен характер ли? — усмихна се гостът.
— Мъжът ми никога не е одобрявал наемателите и изобщо хората наоколо. Още по-малко го радва дейността ми на хазяйка, а най-малко — познанството ми с Луций Декумий. Да не говорим, че не му харесва начинът, по който възпитавам децата ни — мисълта, че едни патриции могат да ползват езика на канавките със същата лекота, с която приказват на родния му палатински диалект, го потиска. Да не говорим, че малките говорят гръцки на три различни нива, а освен това — арамейски, иврит, още три различни диалекта на галския и ликийски.
— Ликийски?! — това вече се стори много на Сула.
— От известно време на третия етаж се засели семейство от Ликия. Децата ходят, при когото си искат и за тях да ловят думи на различни езици е все едно ние с теб да тръгнем да събираме камъчета от морския бряг. Никога не си бях давала сметка, че ликийците говорят на свой език, който се оказа и много древен. Приличал на пизидийския.
— Започва да ме обзема чувството, че с Гай Юлий сте се карали лошо.
Аврелия вдигна рамене и направи кисела физиономия.