Птици, животни и роднини
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Ганев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Птици, животни и роднини». Краткое содержание книги:
— Дръж си езика, миличък! — мама стоеше при вратата с доста развълнуван вид.
— Разваляш украшенията — изписка Марго.
— Колкото по-скоро животното излезе оттук — заяви Лари, — толкова по-добре. Сега целият хол е във фъшкии.
— Ти го подплаши — каза Марго.
— Нищо не съм му направил — възмути се Лари. Просто леко го бутнах.
Магарето се спря край кревата ми и втренчи в мен огромните си кафяви очи. Изглеждаше доста изненадано. То енергично се разтърси и перата между ушите му изпопадаха. После със задните си крака много сръчно ритна Лесли по пищяла.
— Оле, боже! — изрева той, подскачайки на един крак. — Счупи ми крака, проклетото!
— Лесли, миличък, няма нужда от толкова ругатни! — каза мама. — Недей да забравяш Джери.
— Колкото по-скоро го изкараме от тая спалня, толкова по-добре — предупреди Лари. — Иначе цялата стая ще замирише на торище.
— Вие направо сте съсипали украшенията му! — хленчеше Марго. — Толкова време загубих да го окичвам!
Аз изобщо не обръщах внимание на семейството. Приближило се до ръба на леглото, магарето изпитателно ме гледаше, после издаде някакъв гърлен звук и пъхна в протегнатите ми ръце сивата си муцунка, нежна като всичко нежно, което можех да си представя — пашкули на копринени буби, новородени кученца, морски камъчета или кадифената мекота на дървесната жаба. Лесли беше събул панталоните си, разглеждаше натъртения си пищял и ругаеше невъздържано.
— Харесваш ли го, миличък? — попита ме мама.
Дали го харесвам? Бях занемял от възхищение!
Магарето беше тъмнокафяво, почти тъмновиолетово, с огромни уши като калии и бели „чорапки“ над копитцата, излъскани и спретнати като обувките на танцьор на степ. На гърба си имаше широк черен кръст, който гордо свидетелстваше, че негов събрат е носил Христос на влизане в Йерусалим (и от тогава досега е едно от най-злепоставените домашни животни). По един кокетен бял кръг около големите му бляскави очи подчертаваше отличителния белег на магаретата от село Гастури.
— Помниш ли магарето на Катерина, което толкова много хареса? — попита Марго. — Това е негова рожба.
Тази подробност, разбира се, правеше магарето още по-специално. То стоеше като беглец от цирк и замислено дъвчеше парче от сърмената украса, докато аз нахлузвах дрехите си. Със затаен дъх попитах мама къде ще го настаним. Очевидно не можех да го държа във вилата поради факта, който Лари току-що бе изтъкнал: ако желае, мама може да отгледа добра реколта картофи в хола.
— Точно затова Костас построи къщичката — каза мама.
Не бях на себе си от възторг. Какво благородно, добро и щедро семейство имах! Колко хитро бяха пазили тайната, за да ме изненадат! Колко се бяха мъчили да окичат магарето в такава премяна! Бавно и внимателно, като че беше крехък порцеланов съд, изведох магаренцето навън, преведох го през градината в маслиновата горичка, отворих вратата на бамбуковата колибка и го вкарах в нея. Реших, че трябва да проверя дали е достатъчно голяма, защото Костас се ползваше с името на неумел работник. Къщичката бе великолепна. Тъкмо като за магаренцето. Изведох го отново и го завързах с дълго въже заедно маслиново дърво. Прекарах половин час в приказен транс, любувайки му се от всички страни, докато то кротко пасеше. Когато мама ме извика за закуска, доволно въздъхнах. Бях сигурен, и то съвсем безпристрастно, че това бе най-хубавото магаренце на целия остров Корфу. Реших просто тъй, без причина, да го кръстя Сали. Бързо го целунах по копринената муцунка и отидох да закуся.
За моя голяма изненада Лари великодушно заяви, че ако искам, ще ме научи да яздя. Учудих се, че може да язди.
— Разбира се, че мога — каза самодоволно той. Когато бяхме в Индия, постоянно препусках на най-различни понита. Чешех ги, хранех ги и така нататък. Трябва да си запознат с тия работи, разбира се.
И тъй, въоръжени с одеяло и дълго въже, ние излязохме в маслиновата горичка, сложихме одеялото на гърба на Сали и я вързахме с въжето. Тя гледаше на тия приготовления с интерес, но без ентусиазъм. С известно затруднение, защото Сали обикаляше упорито в кръг, Лари успя да ме качи на гърба й. После от въжето й направи поводи и оглавник.
— Сега — каза той, — просто я управлявай, все едно, че е лодка. Ако искаш да върви по-бързо, само я ритвай в ребрата с пети.
Ако ездата се състоеше в това, бях уверен, че е най-лесната работа. Дръпнах повода и забих пети в ребрата на Сали. За жалост мигновено се озовах в един голям избуял къпинов храст. Сали учудено ме гледаше, докато се измъквах от бодливата прегръдка на къпината.