Зора

Тя повдигна рамене.

– Аз бях в същото такова... нали?

Кахгаят не обърна внимание на въпроса ѝ. Разбира се, че е била в едно от тези растения – прекарала е пос-ледните два века и половина в нещо, което на практика е месоядно растение. И то се е грижило добре за нея, поддържало я е здрава и млада.

– Как сте успели да ги накарате да не ядат хора? – попита тя.

– Видоизменихме ги генетично – променихме някои от потребностите им и направихме така, че да се влият от някои наши химически стимули.

Тя погледна оолоито.

– Едно е да правите това върху растения, друго е да го правите върху същества с интелект, които съзнават какво се случва с тях.

– Правим това, което ни се налага да правим, Лилит.

– Можете да ни убиете. Да направите от децата ни хибриди – стерилни чудовища.

– Не – каза то. – На вашата планета Земя не е имало никакъв живот, когато прародителите ни са напуснали нашия роден свят, и през цялото това време не сме направили нищо такова.

– Нямаше да ми кажеш, даже и да сте го направили – каза тя с горчив тон.

Прекара я през многолюдните коридори до апартамента на Ждая и я предаде в ръцете на детето, Никанж.

– То ще отговаря на въпросите ти и ще те прекарва през стените, ако се наложи – каза Кахгаят. – То е два пъти по-младо от теб и знае много за всичко, с изключение на човешките същества. Ти ще го учиш на неща за твоите хора, а то ще те учи за оанкалите.

Два пъти по-младо от нея, три четвърти от нейния ръст и още растеше. Прииска ѝ се да не беше дете оолои. Въобще да не беше дете. Как можеше Кахгаят да я обвинява, че иска да отрови децата им, а после да поверява на грижите ѝ собственото си дете?

Добре поне, че Никанж все още не приличаше на оолои.

– Ти говориш английски, нали? – попита го тя, след като Кахгаят отвори една от стените и напусна стаята. Това беше стаята, в която бяха яли и която сега беше празна, с изключение на Лилит и детето. Остатъците от храната и чиниите ги нямаше, а след завръщането си тя не беше виждала нито Ждая, нито Тедийн.

– Да – каза детето. – Но... не добре. Ти учиш.

Лилит въздъхна. Нито детето, нито Тедийн ѝ бяха казали нещо, освен да я поздравят, но от време на време на бърз и насечен оанкали език проговаряха отривисто на Ждая и Кахгаят. Беше се зачудила защо, но сега разбра.

– Ще те науча каквото мога – каза тя.

– Аз уча. Ти учиш.

– Да.

– Добре. Навън?

– Искаш да излезеш навън с мен?

Сякаш се замисли за момент.

– Да – каза най-накрая.

– Защо?

Детето отвори устата си, после я затвори пак, пипалата на главата му се раздвижиха. Объркване? Проблем с речника.

– Няма проблем – каза Лилит. – Ще излезем навън, ако искаш.

Пипалата му се изправиха и прилепиха към тялото му за момент, след това то пое ръката ѝ и щеше да отвори една от стените и да я отведе навън, но тя го спря.