Не казвай на никого
- Автор: Кобен Харлан
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-225-1
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Не казвай на никого». Краткое содержание книги:
— Тогава какво има?
— Все старата история. Имам страхотна работа. Постоянно съм заобиколена от красиви, интересни хора. Нищо ново, нали така? Всички го знаем. Обаче Линда си мисли, че се заглеждам по други жени.
— Така си е.
— Да, естествено, но и това не е нищо ново.
Не отговорих.
— Вечер се прибирам вкъщи заради Линда.
— И никога ли не се отбиваш някъде?
— Даже да е така, няма значение. Знаеш го. Не мога да живея заключена в клетка, Бек. Имам нужда от сцената.
— Великолепна смесица от метафори.
Няколко минути пих в тишина.
— Бек?
— Какво?
— Сега е твой ред.
— С други думи?
Тя ме стрелна с поглед и зачака.
Спомних си за предупреждението в края на имейла да не казвам на никого. Ако съобщението наистина идваше от Елизабет — умът ми все още не можеше да приеме тази мисъл — тя щеше да знае, че ще споделя с Шона. С Линда… може би не. Но с Шона? Споделям с нея всичко.
— Има вероятност Елизабет да е жива — казах аз.
Шона не се смути.
— Избягала е с Елвис, а? — Когато ме погледна, тя замълча, после прибави: — Разказвай.
Направих го. Разказах й за имейла. За уличната камера. И за Елизабет на монитора. Шона през цялото време не откъсваше очи от мен. Не кимаше и не ме прекъсваше. Когато свърших, тя внимателно извади цигара от кутията и я пъхна в устата си. Беше отказала цигарите преди години, но още обичаше да си играе с тях. Започна да я върти в ръка и да я разглежда, като че ли за пръв път виждаше такова нещо. Мозъкът й още малко и щеше да задими.
— Добре — каза тя. — Значи следващото съобщение трябва да се получи утре вечер в осем и петнайсет.
Кимнах.
— Тогава ще чакаме.
Шона върна цигарата обратно в кутията.
— Не смяташ ли, че е безумно?
Тя сви рамене.
— Няма значение.
— Какво искаш да кажеш?
— Има няколко възможности, които обясняват случилото се.
— Включително лудост.
— Да, естествено, тази възможност е една от най-сериозните. Но какъв е смисълът точно сега да изграждаме негативни хипотези? Нека просто приемем, че е вярно. Нека просто приемем, че наистина си видял Елизабет и че тя е жива. Ако грешим, ей, съвсем скоро ще разберем. Ако сме прави… — Тя свъси вежди, замисли се и поклати глава. — Господи, адски се надявам да сме прави.
Усмихнах й се.
— Обичам те.
— Знам. Всички ме обичат.
Когато се прибрах вкъщи, си налях едно последно. Отпих голяма глътка и оставих парещата течност да стигне до добре известното си местоназначение. Да, пия. Но не съм пиянде. Това не е самозалъгване. Знам, флиртувам с идеята, че съм алкохолик. Знам също, че флиртът с алкохолизма е също толкова безопасен, колкото да флиртуваш с непълнолетната дъщеря на мафиот. Но засега този флирт не е довел до сношение. Имам достатъчно акъл в главата си.
Клоуи ме посрещна с обичайното си изражение, което можеше да се обобщи по следния начин: „Храна, разходка, храна, разходка“. Кучетата са възхитително последователни. Нахраних я и я изведох да обиколим квартала. Студеният въздух освежи дробовете ми, но разходката не проясни мислите ми. Всъщност разходката е страхотна досада. Но ми харесваше да гледам как се разхожда Клоуи. Знам, че звучи шантаво, но кучетата извличат адски голямо удоволствие от тази проста дейност. Бях ужасно щастлив, когато я гледах.
Прибрахме се вкъщи и аз тихо се запътих към спалнята си. Клоуи ме последва. Дядо спеше. Новата му сестра също. Тя хъркаше с шумно издишане, почти като в анимационните филмчета. Включих компютъра и се зачудих защо шерифът Лоуъл не ми се обади. Замислих се дали да не го потърся аз, макар че наближаваше полунощ. После реших да играя твърдо.
Вдигнах слушалката и набрах номера. Лоуъл имаше мобифон. Ако спеше, можеше да го изключи, нали така?
Отговори на третото иззвъняване.
— Здравейте, доктор Бек.
Гласът му звучеше напрегнато. Забелязах също, че вече не ме нарича с фамилиарното „докторе“.
— Защо не ми се обадихте? — попитах аз.
— Стана късно. Мислех да ви звънна утре сутрин.
— Защо ме попитахте за Сара Гуудхарт?
— Утре — повтори той.
— Моля?
— Късно е, доктор Бек. Вече не съм на работа. Освен това предпочитам да поговорим по този въпрос очи в очи.
— Не може ли поне да ми кажете…