Вината в нашите звезди

След като го изпратих, се обадих отново на Огъстъс и двамата с него разговаряхме до късно за „Всевластна скръб“, прочетох му стихотворението на Емили Дикинсън, което Ван Хутен беше използвал като заглавие на книгата си, и той каза, че съм имала хубав глас за четене, че не съм правела твърде големи паузи между стиховете и също, че „Гласът на кръвта“, шестата книга от поредицата за „Цената на зората“, започвала с цитат от стихотворение. След като търси книгата цяла минута, най-сетне ми прочете цитата: „Ще кажеш, че животът ти е пропилян. За последен път целувала си / истински преди години“10.

— Не е зле — отвърнах аз. — Само малко претенциозно. Предполагам, че Макс Мейхем би го определил като „сладникави дрънканици“.

— Да, и то през стиснати зъби. Мен ако питаш, Мейхем прекалява със стискането на зъби в тия книги. Определено ще си докара ДТС11, в случай че оцелее след всички тия битки. — След кратка пауза Гас попита: — Кога беше последната ти истинска целувка?

Замислих се. Всичките ми целувки — отпреди диагнозата, разбира се — бяха неловки и лигави, сякаш сме били хлапета, които си играят на възрастни. Но това беше отдавна.

— Преди години — отвърнах накрая. — Ами твоята?

— Имах няколко истински целувки с бившата ми приятелка Каролин Метърс.

— Преди години ли?

— Последната беше преди по-малко от година.

— Какво стана?

— По време на целувката ли?

— Не, между вас двамата с Каролин.

— Ами — започна той и след кратка пауза допълни: — Каролин вече не страда от житейска индивидуалност.

— О — възкликнах аз.

— Да.

— Съжалявам — казах аз. Разбира се, познавах много починали хора. Но не и сред гаджетата ми. Изобщо не можех да си представя какво е чувството.

— Нямаш вина за това, Хейзъл Грейс. Нали и бездруго всички сме странични ефекти.

— Ракообразни, полепнали по корпуса на съзнанието — отвърнах аз с цитат от ВС.