Кралицата на изменниците

Сония я погледна съчувствено и се изпълни с благодарност към Сери за това, че позволяваше на Аний да посещава Лилия.

— Ако някой от учениците прояви приятелско отношение към теб — наистина приятелско, а не преструвка — не бързай да го гониш. Скоро ще се наложи да работиш с тях.

— Знам.

Лилия изглеждаше примирена, но не нещастна. Когато свърши с кифличката и раката, Сония се изправи и въздъхна.

— Ще се чувстваш ли добре сама, Лилия, след като замина?

Момичето вдигна очи.

— Разбира се. След като Джона и Черният магьосник Калън се грижат за мен, защо не? — Тя се намръщи. — Вие ще бъдете в опасност, Черна магьоснице Сония. Ще… ще внимавате ли?

Сония се усмихна.

— Разбира се. Смятам да се върна. Та нали искам да присъствам на завършването ти. — Тя отиде до вратата, спря се и се обърна назад. — Вече няма да работя в болниците, така че сигурно често ще излизам и ще се връщам. Преди да влизам, ще чукам, в случай, че Аний ти е дошла на гости.

Лилия кимна.

— Благодаря.

Когато излезе от апартамента си, Сония установи, че коридорите на сградата са пълни с магьосници. Тя отвърна на няколко почтителни кимвания и поздрави. В двора отвън се беше събрала тълпа от ученици и магьосници, някои отиваха или се връщаха от Банята, други се отправяха към Университета, а доста голяма част от присъстващите просто се наслаждаваха на ранното пролетно слънце.

Както винаги, мнозина се обръщаха след нея. В черната мантия имаше нещо, което привличаше окото. Нито бялата мантия на Върховния повелител, нито синята на Разпоредителя не привличаха такова внимание. Учениците ги забелязваха и ги проследяваха с поглед, покланяха им се почтително, както правеха за всички завършили магьосници, но не ги гледаха втренчено и не отстъпваха назад, както правеха, когато видеха Сония или Калън.

„И всеки път, когато го направят, аз си спомням Акарин и как всички постъпваха по същия начин, когато го видеха, макар да не знаеха, че владее черната магия. Той се обличаше в черно, само защото тогава това бе цветът на Върховния повелител. Но тъй като това го определяше и като най-могъщия магьосник в Гилдията, предполагам че той внушаваше същия респект, както сегашните черни магьосници“.

Тя потисна въздишката си, и пренебрегвайки вперените в нея погледи, се отправи към Университета.

Щом се озова в сградата, тя предпочете да поеме по прекия коридор, който минаваше през средата, вместо двата главни странични коридори. Когато се озова в Голямата зала, тя погледна нагоре към остъкления таван, а след това към сградата на първата Заседателна зала, която се издигаше гордо в центъра на обширната зала. „Преди да замина, няма да се проведе друг Съвет — осъзна тя, забавяйки крачка. — Може би виждам това място за последен път“.

Сония се загледа в сградата, поклати глава и отново забърза ход. „Само ако нещо се обърка ужасно“ — поправи се тя.