МеждуСвят

Уплаших се. Не съм сигурен как разбрах, но ми стана ясно, че дребосъчето е в опасност.

Обърнах се и тръгнах към дълбоката пукнатина.

Чух как Джей извика зад мен:

— Джоуи! Не! Върни се!

— Мисля, че е в беда! — отвърнах му аз. — Не е опасно. — И продължих.

Спрях до пукнатината, която се оказа по-близка и по-голяма, отколкото смятах. Сега видях, че мехурестото същество е завързано към скалите на бездната с тънка нишка от протоплазма, ектоплазма или нещо такова.

— Джоуи! Това нещо е от Промеждутъка! Морфож! Веднага се върни тук!

Престорих се, че не го чувам.

Връзчицата беше ярка и тънка, като нишка слюнка. Струваше ми се, че може да се развърже само с поглед и да освободи малкото балонче.

— Завързано е! — извиках на Джей. — Мисля, че мога да го освободя.

Той идваше към мен. Ако исках да го направя, трябваше да действам бързо. Протегнах се и дръпнах нишката. Беше по-здрава, отколкото изглеждаше.

— Хей! — повиках Джей. — Да имаш нож? Сигурно можем да го срежем.

Той не отговори. Дори през сребърния костюм си личеше, че е бесен.

Малкото балонче над нас изглеждаше развълнувано. Пуснах нишката. Тя бе леко лепкава. Приличаше на паяжина.

— Сигурен съм, че е безобиден — казах на Джей. — Погледни го.

Джей въздъхна. Беше на около два метра от мен.

— Може да си прав — отвърна. — Но тук нещо не е наред. Как мислиш, че това мъниче е заседнало тук? И защо?

Паяжиновата нишка започна да вибрира. После се разнесе толкова силен рев, че едва не ми спука тъпанчетата. Осъзнах, че съм повикал нещо, като съм дръпнал паяжината. Мислех, че се опитвам да освободя малкия морфож, а всъщност съм ударил гонга за вечеря.

От бездната чудовището изрева.

„Чудовище“ е твърде употребявана дума, но не разполагах с по-подходяща в момента. Главата му приличаше малко на акула и малко на тиранозавър, закрепена на стоножкоподобно тяло, дебело като камион за доставки. Не знам колко дълго беше, ала стигаше да се изправи от бездънната пукнатина. Когато всеки сегмент изпълзяваше от скалата, трещеше и отекваше из клисурата като ужасно дълга верига. За много по-малко време, отколкото го разказвам, то се издигна на десетина метра над ръба. Зяпаше ме с огромните си фасетъчни очи, всяко голямо колкото дланта ми.

После нападна.

Главата му беше като таксито на баща ми, устата му — широко разтворена, разкрила челюст, украсена с множество редове зъби, всеки дълъг като месарски нож. Заради размера си се спусна към мен като скоростен асансьор. Бях на път да стана ордьовър, когато усетих как нещо се блъсва в мен отзад, тласва ме напред и ме просва на ръба.