Едно незнайно място
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Едно незнайно място». Краткое содержание книги:
Освен интригата, завладяваща както винаги при Фред Варгас, в книгата има още много прелюбопитни неща — например Адамсберг помага при едно трудно котешко раждане по настояване на Лусио, който не спира да чеше липсващата си ръка, а преводачът Владислав измисля звучната думичка „плог“, която означава всичко възможно, от „дадено“ и „иска ли питане“ през „глупости“ и „не може да бъде“ до „падаща капка истина“. Накрая, след множество перипетии и обрати, Адамсберг, естествено, ни довежда до изненадващата развръзка.
— Нормално е, ако се поставиш на тяхно място. Наричат ме Емил Сопата. Няма как, хората не се чувстваха спокойни в мое присъствие и ме избягваха.
— Сериозно? — попита Адамсберг.
Човекът седеше на най-горното стъпало, на самата площадка, там, където юнското слънце бе понагряло камъка. Кльощав и късокрак, той се губеше в работния си комбинезон и не вдъхваше никакво безпокойство. Имаше несиметрично лице, някак неустановено и износено, по-скоро грозно, което не изразяваше нито воля, нито самоувереност. Беше неспокоен, наместо бършеше деформирания си от ударите нос, засенчваше очи с ръка. Едното му ухо бе по-голямо от другото и той току го търкаше като разтревожено куче — жест, който единствен показваше, че му е мъчно или че се чувства изгубен. Адамсберг седна до него.
— Вие от ченгетата ли сте? — попита човекът, след като хвърли заинтригуван поглед на дрехите на Адамсберг.
— Да. Един колега ми каза, че не сте съгласен с мнението на съседите за Пиер Водел. Не знам името ви.
— Двайсет пъти вече им го казах. Казвам се Емил Фьойан.
— Емил — повтори Адамсберг, за да запечата името в паметта си.
— Няма ли да го запишете? Другите го записаха. Нормално е, иначе по сто пъти ще питат за едно и също. Те и без това се повтарят. Винаги съм се чудел защо ченгетата непрекъснато се повтарят. Ти му казваш: „В петък вечер бях в «Папагала»“. А ченгето пак: „Къде беше в петък вечер?“. Каква му е ползата, освен да ти къса нервите?
— Ползата му е да ти къса нервите. Докато се откажеш от този папагал и му кажеш каквото иска да чуе.
— Ами да, нормално е. Мога да разбера.
Нормално, ненормално — Емил сякаш разполагаше нещата от двете страни на тази демаркационна линия. Съдейки по погледа, с който го разглеждаше, Адамсберг не можеше да се закълне, че го слага от страната на нормалното.
— Всички ли тук ги е страх от вас?
— Всички, освен госпожа Бурлан, съседката. Аз, да ви кажа, имам все пак зад гърба си сто трийсет и осем участия в побои, без да броя ония от детството. Така че, нали…
— Затова ли говорите обратното на онова, което казват съседите? Защото не ви обичат?
Въпросът изненада Емил.
— Все ми е тая дали ме обичат. Просто знам за Водел много повече от тях. Не им се сърдя, нормално е да се боят от мен. Аз съм побойник от най-висока класа. Така казваше Водел — добави той и се засмя, при което се видя, че му липсват два зъба. — Вярно, никого не съм убил, но за останалото си беше прав.
— За останалото… колко години сте лежали?
— Единайсет и половина общо за седем присъди. Но откакто минах петдесетте, вече е по-добре. Някое и друго сбиване, но нищо повече. Може да се каже, че скъпо съм си платил — нямам жена, нямам деца. Обичам хлапетата, но не исках да имам. Няма как, когато удряш по всичко, което мърда, ей така, без причина, не можеш да поемеш този риск. Нормално е. Това също ни беше обща черта с Водел. И той не искаше деца. Е, той не го казваше така. Казваше: „Никакво потомство, Емил.“ Обаче му направиха едно дете зад гърба.
— Знаете ли защо?
Емил дръпна от цигарата си и учудено погледна Адамсберг.
— Ами защото не е взел предпазни мерки.
— Защо не е искал потомство.
— Просто не искаше. Аз сега се питам какво ще стане с мен. Оставам без работа и без покрив. Спях в бараката.
— Водел не се ли боеше от вас?
— Водел не се боеше дори от смъртта. Разправяше, че единственият недостатък на смъртта е, че настъпва прекалено бавно.
— Никога ли не сте изпитвали желание да го ударите?
— Понякога, в началото. Но предпочитах да поиграем на морски шах. Аз го научих да играе. Не мислех, че има човек, който да не може да играе на морски шах. Идвах вечерта, палех огън, наливах по една вишновка. Вишновката е нещо много специално, той ме научи да я пия. Сядахме на масата и започвахме.
— Кой биеше?
— Той, от три игри две печелеше. Защото беше хитър. Дори измисли специален морски шах върху листа, дълги един метър. Представяте ли си колко е трудно?
— Представям си.
— Добре. Искаше още да увеличи листа, но аз бях против.
— Много ли пиехте заедно?