Укротяването на кралицата

Той наистина ме видя тогава. Веднъж дойдох в двора с майка ми и Нан. Спомням си младия крал от онова време: златокос, със силни крака, с широка, но стройна гръд. Спомням си го на кон, той вечно беше на кон, като млад кентавър. Веднъж мина с коня си покрай мен и аз вдигнах поглед към него, високо на коня му, и той беше ослепителен. Погледна право към мен, малко момиче на шест години, което подскачаше нагоре-надолу и махаше на двайсет и седем годишния крал. Усмихна ми се и вдигна ръка. Стоях напълно неподвижна и се взирах с почуда нагоре към него. Беше прекрасен като ангел. Наричаха го „най-красивият крал на света“, и в Англия нямаше жена, която да не мечтае за него. Представях си го как идва на кон до малкия ни дом и моли за ръката ми. Мислех си, че ако дойде за мен, всичко ще бъде наред, до края на живота ми, завинаги. Ако кралят се влюбеше в мен, какво повече можех да искам? Какво повече би могла да иска някоя жена?

— И така се омъжих за първия си съпруг, Едуард Бръф, най-големия син на барон Бръф от Гейнсбъро.

— Той не беше ли луд? — идва сънлив глас от богато избродираните възглавници. Очите му са затворени. Ръцете му, сключени над възвишението на гърдите му, се повдигат и спускат с всеки хриплив дъх.

— Това беше дядо му — казвам много тихо. — Но въпреки това къщата беше страховита. Негово благородие имаше ужасен нрав и съпругът ми трепереше като дете, когато той се разгневеше.

— Не е бил подходящ за теб — казва кралят със сънено задоволство. — Били са истински глупаци да те омъжат за момче. Дори тогава сигурно си била момиче, нуждаещо се от мъж, на когото можеш да се възхищаваш, някой по-възрастен, някой, който да може да командва.

— Той не беше съпруг за мен — потвърждавам. Сега разбирам как иска да продължи тази приказка за лека нощ. В крайна сметка, на света има само половин дузина приказки, и тази ще бъде за девойката, която така и не намирала щастието, докато не срещнала своя принц. — Изобщо не беше подходящ за мен, и умря, Бог да го прости, когато бях само на двайсет.

Сякаш очернянето на бедния, отдавна мъртъв Едуард го е успокоило и приспало, отговорът на думите ми е продължително, тътнещо хъркане. Изчаквам за миг, когато внезапно спира да диша. За един плашещ миг в тихата стая не се чува абсолютно никакъв звук, после той си поема дъх и издишва шумно. Прави това отново и отново, докато се научавам да не трепвам. Облягам се в стола си до огнището и гледам как пламъците ближат пъновете и потрепват, карайки сенките около мен да подскачат напред, а после да се отдръпват, докато дрезгавото хъркане продължава отново и отново, като на нерез в кочина.