Кланът на вълчицата

Анаид се дръпна от прозореца с разтреперани колене. Беше невероятно, беше пълен абсурд: бе надала вой и бе разбрала отговора на вълчицата. Всъщност откъде знаеше, че е вълчица. Знаеше го, и толкоз. Не, не, беше невъзможно и безсмислено. Вълци и хора не си общуват. Не можеха да се разбират, но тя я беше разбрала, макар и съобщението й да бе толкова кодирано и загадъчно. Кои са те? Кои са тези, които бяха отвлекли майка й? Не е ли избягала с Макс?

Огледа уплашено ръцете си, за да се увери, че не се покриват с козина, и крадешком се погледна в огледалото. Не, не се превръщаше в малка вълчица. Всичко беше толкова странно… Ама че е глупава, беше просто халюцинация, но въпреки това трябваше да го проумее, имаше нужда да го сподели с някого, който да й обясни какво става и да я успокои, че не губи разсъдък, някой близък, като Селене. Без да се поколебае, тръгна към стаята на леля си Криселда.

Леглото беше недокоснато, в стаята нямаше никого, а прозорецът бе отворен. Анаид остана поразена. Часовникът показваше два часа след полунощ, в къщата нямаше и помен от леля Криселда. Къде ли се е дянала? Дали не е изчезнала и тя като Селене? Или я е ударил гръм като Деметер? Това, последното, е много малко вероятно, понеже небето беше обсипано с мътни звезди, а сред тях, над дефилето, се люшкаше бледата луна.

Изпълнена с тревога, внимателно огледа стаята на леля Криселда, търсеше следа, нещо, което да й подскаже какво е станало. На масичката, до някаква книга, имаше отворено бурканче за крем. Привлече я миризмата. Замириса й на Селене, беше същият крем, който тя използваше. Гребна малко с пръст, подуши уханието на ванилия, примесено с привкус на жасмин, който й напомняше за Селене, и без много-много да му мисли, си намаза челото и ръцете, както я беше виждала да прави вечерно време. Вдъхна аромата веднъж, после втори път и почувства как малко по малко я завладява странно приятно усещане.