Карамел с морска сол
- Автор: Клементс Эбби
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златина Пенева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Карамел с морска сол». Краткое содержание книги:
— Познаваш баща си — каза Джан още по-меко от обичайното.
— Който е бил веднъж хипи, остава такъв за цял живот. Ще отстъпи, за да има мир.
Когато Имоджен се надигна от масата, забеляза нещо, което не беше виждала никога досега. Майка й беше на път да се разплаче.
— Отивам при него — заяви тя решително.
— Добре, миличка — съгласи се майка й. — Надявам се да имаш повече късмет от мен. Вие двамата винаги сте имали нещо общо. Ти си зеницата на очите му.
Имоджен остави майка си, излезе в градината и се запъти към студиото на баща си.
— Татко, знам, че си там — извика тя през стената. Почака малко, но дочу само звук от далечен кълвач.
— Слушай, утре напускам страната и се надявам да поговориш с мен.
Имоджен почака няколко минути и когато не получи отговор, седна, опряла гръб във вратата, за да могат лъчите на слънцето да топлят лицето й в този ранен априлски ден.
Пред нея, в ширналата се градина, която майка й отдавна се беше отчаяла да подчини на волята си, растеше голям дъб. Високо в клоните му тя видя няколко заковани дъски и парче гофрирана ламарина за покрив. Някъде преди петнайсет години баща й беше сковал тази къщичка на дървото — скривалище, където те с Анна си играеха и си шепнеха разни тайни.
След десет минути мълчание, Имоджен стана неохотно на крака и се върна в кухнята, откъдето майка й тревожно надничаше през прозореца.
— Имаш ли плодова пита „Бейкуел“, мамо? — попита Имоджен. — Нали го знаеш колко си пада по нея.
— Добра идея — въодушеви се Джан, като отвори кухненския шкаф и извади една опаковка. — При нормални обстоятелства вече да я е изял. Но не е хапвал нищо след погребението.
Тя подаде пакета на Имоджен.
— Не мога да я сервирам на чиния, защото не може да се пъхне под вратата.
— Благодаря, мамо — каза Имоджен.
Върна се в градината с нов прилив на оптимизъм. Думите й може и да не бяха достатъчни, за да примамят баща й навън, но тя не познаваше случай, в който той да може да устои на плодовата пита.
Когато се приближи до студиото, забеляза някакво движение, като че ли от преминаваща сянка. Притиснала нос до зацапаното стъкло, тя се опита да различи къде е баща й, но той не се виждаше. Когато обаче очите й свикнаха с полумрака вместо фигурата на баща си видя десетки негови скулптури, съборени от тезгяха на земята. Изящните му птици бяха разбити на парчета.
— Анна — започна Имоджен. — Можеш ли да ме посрещнеш? Аз съм в къщата на баба Вив.
— Така ли? — Анна звучеше озадачена. — Какво правиш там? Мислих, че си в апартамента и си събираш багажа.
— Не знам — отговори Имоджен честно.
Как можеше да обясни, че когато слезе от влака, с който пристигна от Луис, просто се запъти натам като зашеметена?
— Предполагам, че търся някои отговори… Та можеш ли да дойдеш? Важно е.
— Окей — отвърна Анна. — Привършвам, дай ми десет минутки.
Имоджен погледна към малката масичка. Фотоалбумът, който Вивиен им беше оставила в завещанието, беше отворен пред нея.
На първата страница имаше посвещение, надписано с черно мастило:
На красивите ми внучки, Имоджен и Анна. Малко история за този много специален бизнес. Дано се радвате на магазина за сладолед толкова, колкото и аз през всичките тези години.