Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
Тази сутрин оня намусен дървар от Албиън — Фриман Мос — още го нямаше: сигурно корабът бе изгорил и неговите бушони като на останалите. Гард беше сам за първи път, откакто Боби изчезна. От една страна това сякаш обясняваше някои неща, но в дълбочина старите загадки си оставаха същите.
Вестта за самолетната катастрофа и загиналия неврохирург беше лоша, но за Гард уводната статия — онази, която Нют и Дик прескочиха — бе сто пъти по-неприятна. Средния изток пак се готвеше да експлодира и ако се стигнеше до въоръжени конфликти, нищо чудно някоя от страните да прибегнеше и до ядрени оръжия. Според вестника вчера в Съюза на загрижените учени вече бяха преместили стрелката на символичния „черен часовник“ с две минути напред, което доближаваше човечеството до началото на гибелната ядрена зима. В това отношение и корабът би могъл да допринесе за евентуалните световни размирици, но нима Фриман Мос, Кайл Арчинбърг, старият Бози и всички останали не искаха тъкмо това? Понякога Гард имаше неприятното усещане, че обезвреждането на бурето с барут, в което се бе превърнала планетата, беше последното нещо, интересуващо Новите и Подобрени жители на Хейвън. Какво ли ги чакаше оттук нататък?
Трудно му бе да каже. В някои случаи телепатичната му неподатливост се оказваше голямо бреме.
Той извърна поглед към помпените съоръжения, струпани в калта на ръба на изкопа. Доскоро работата по разкопките беше свързана предимно с прах, мърсотия, парчета скали и пънове на отсечени дървета, от които човек полудяваше, докато ги изтръгне от земята. Сега обаче всичко бе плувнало във вода. Последните две нощи Гардънър се прибираше изпомацан с глина: по косата, по дрехите, та дори и по бельото. Калта също беше досадна, ала от глината нямаше отърваване, защото лепнеше.
Самите помпи представляваха странна и грозновата сбирщина, но работеха добре. Теглото им се измерваше в тонове, ама това не попречи на мълчаливия Фриман Мос да ги пренесе сам от двора на Боби. Цялата работа той я свърши в четвъртък и тя му отне петстотин батерии, а иначе и екип хамали не би се справил дори за седмица.
За целта Мос използва някакъв апарат подобен на металотърсач, с чиято помощ насочваше отделните компоненти от оборудването в нужната посока: първо ги стоварваше от камиона, после ги прекарваше през градината и по утъпкания път до изкопа в гората. Машините спокойно плаваха в топлия летен въздух и сенките им ги следваха отдолу. В едната си ръка Мос държеше бившия металотърсач, а в другата — нещо, което приличаше на уоки-токи. Щом леко повдигнеше извитата стоманена антена на предавателчето и размърдаше сферата на металотърсача, помпата или сандъкът с двигателя увисваха във въздуха. Извиеше ли ги вляво, те също се насочваха натам. Гардънър, който наблюдаваше цялата манипулация с искреното недоверие на стар пияница (пък и колко пъти му се случва на човек да е свидетел на такива неща), си мислеше, че Мос му прилича на някой скрофулозен дресьор на животни, повел своите механични слонове към мистериозен цирк в гората.
В живота си Гардънър бе виждал достатъчно хамалогии и сега чудесно разбираше, че това устройство би довело до революция в подемно-транспортната техника. И без да е специалист, той се досещаше, че само една-единствена такава бройка, като онази, с която в четвъртък Мос бе боравил с някаква завеяна лекота, би орязала поне наполовина разходите за строителство на такъв гигантски обект като Асуанския язовир.
В едно отношение обаче чудноватата машинка много приличаше на илюзията с часовниковата кула на кметството: и двете изискваха големи количества захранваща мощност.
— Вземи — рече Мос и му подаде тежка раница. — Метни това на гърба си.
Гард се намръщи, докато наместваше презрамките на раменете си. Мос го забеляза и се подсмихна:
— Скоро ще олекне, не бой се.
После напъха буксата на слушалка от транзистор в предавателчето и я прикрепи към ухото си.
— Какво има в раницата? — запита Гард.
— Батерии. Хайде да тръгваме.
Мос включи апаратчето, заслуша се, кимна и насочи заоблената антена към първия двигател, който се повдигна и увисна във въздуха. Хванал в едната си ръка предавателчето, а в другата — металотърсача, Мос пристъпи към двигателя. За всяка крачка, която правеше напред, двигателят отстъпваше назад и изминаваше същото разстояние. Най-отзад се мъкнеше Гард с раницата.
Мос прекара двигателя между къщата и бараката, после заобиколи тракторчето и закрачи през градината на Боби. През нея вече минаваше добре утъпкан път, но и от двете му страни се издигаше пищна растителност. Някои от слънчогледите на височина стигаха до четири метра и напомняха на Гардънър за „Деня на трифидите“ — фантастичен роман, който бе чел като дете. Дори една нощ преди около седмица се събуди от ужасен кошмар, където слънчогледите в градината се бяха изтръгнали от земята и се движеха насам-натам, а от питите им струеше противната зелена светлина, все едно някой се разхождаше с фенерче в ръка.