Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Истина ли е това, бабо? Истина ли говориш?
— Ами естествено. Оцу не разбира какво всъщност изпитвам аз. Изглежда я е страх от мен.
— Ако наистина е така, пусни ме и аз ще ида да я доведа.
— Недей бърза толкова. Ако те пусна, откъде да знам дали няма да ме удариш с тази твоя сабя и да избягаш?
— За страхливец ли ме мислиш? Никога няма да направя нещо такова. Струва ми се, че се бием за едното нищо. Някаква грешка е станала.
— Добре. Иди при Оцу и й кажи, че вече не съм й сърдита. На времето бях, но сега всичко свърши. Откакто умря чичо Гон, се скитам съвсем сама и нося със себе си пепелта му — сега съм самотна старица, която няма къде да отиде. Обясни й, че както и да се отнасям към Мусаши, още гледам на нея като на моя дъщеря. Не искам от нея да се върне и да стане невеста на Матахачи. Надявам се само да се съжали над мен и да чуе това, което имам да й кажа.
— Стига толкова. Още малко и няма да мога нищо да запомня.
— Добре, кажи й само това.
Докато момчето изтича при Оцу и повтори посланието на Осуги, старицата, която се престори, че не гледа към тях, седна на някакъв камък и се загледа в един подмол, където ято рибки-бодливки правеше фигури във водата. Ще дойде ли Оцу или не? Крадешком, по-бързо от светкавичните помръдвания на рибките, Осуги хвърли един поглед назад.
Съмненията на Оцу не се разпръснаха лесно, но накрая Джотаро я убеди, че опасност няма. Тя колебливо тръгна към Осуги, която се усмихна широко, тържествуваща от победата си.
— Оцу, скъпото ми момиче — каза тя майчински.
— Бабо — отвърна Оцу и се поклони доземи пред нозете на старата жена. — Простете ми. Моля ви, простете ми. Не зная какво да кажа.
— Няма нужда да казваш нищо. Всичко е по вина на Матахачи. Той явно още недоволства от това, че ти промени решението си и по някое време аз също мислех лошо за теб. Но това вече е минало.
— Значи ще ми простите, че постъпих така?
— Е, сега — отвърна Осуги, внасяйки нотка на колебание, като обаче в същото време приседна до Оцу.
Оцу зарови пръсти в пясъка и издълба малка дупка в студената му повърхност. Отгоре избликна хладка вода.
— Като майка на Матахачи мога, предполагам, да кажа, че ти е простено, но трябва да се съобразим също и с Матахачи. Не искаш ли да се видите с него и пак да поговорите? След като е избягал по собствено желание с друга жена, не вярвам да поиска от теб да се върнеш при него. Всъщност, не бих му и позволила да постъпи така себично, обаче…
— Да?
— Е, няма ли поне да приемеш да се видиш с него? Тогава, когато двамата сте заедно, аз ще му разкажа точно кое как е било. Така ще мога да изпълня дълга си на майка. Ще съм доволна, че съм направила всичко по силите си.
— Разбирам — отговори Оцу.
От пясъка до нея изпълзя едно раче и се скри пълзешком зад камъка. Джотаро го улови в шепа, пристъпи зад Осуги и го пусна върху главата й.
— Но на мен не може да не ми се струва, че след всичкото това време ще е по-добре да не се виждам с Матахачи — продължи Оцу.
— Аз ще бъда там до тебе. Няма ли да се почувстваш по-добре, ако се видиш с него и си изясните всичко?
— Да, обаче…
— Тогава ще направим така. Казвам го заради твоето собствено бъдеще.
— Ако се съглася… как ще намерим Матахачи? Вие знаете ли къде е?
— Аз, хм… аз мога да го намеря много бързо. Много бързо. Знаеш ли, наскоро се виждах с него в Осака. Но пак го прихвана нещо, тръгна си и ме остави в Сумийоши, но като направи нещо такова, той винаги после съжалява. Няма да мине дълго и ще дойде в Киото да ме потърси.
Въпреки усещането на Оцу, че Осуги не говори истината, тя се трогна от вярата на старицата в нейния непрокопсан син. Това, което в крайна сметка я накара да отстъпи обаче, беше убеждението, че предложеното от Осуги е редно и правилно.
— Какво ще стане — попита тя, — ако дойда с вас и ви помогна да потърсите Матахачи?
— О, ще го направиш ли? — извика Осуги и взе ръката на момичето в своята.
— Да. Да, мисля, че така трябва да направя.
— Добре. Ела сега с мен в странноприемницата ми. Оу! Какво е това? — Като се изправи, тя сложи ръка отзад на яката си и улови рака. — Откъде пък се е взело това тук? — възкликна и потрепери.
Протегна ръка и отърси животното от пръстите си.
Джотаро, застанал зад нея, потисна смеха си, но Осуги не се остави да я излъжат. С пламнали очи тя се извърна и го изгледа яростно.
— Ти си я направил тази пакост, предполагам!
— Не съм аз. Не съм го направил. — Той изтича за по-сигурно нагоре по дигата и извика: — С нея в странноприемницата ли отиваш, Оцу?
Преди Оцу да е успяла да отговори, Осуги се обади: