Друговремец

Знаех, че скоро ще тръгваме, но обградена от спокойствието в имението, както и във веселата компания на Джени, Иън и малкия Джейми, се чувствах най-сетне като у дома.

Една сутрин след закуска Джейми стана от масата и заяви, че ще отиде до другия край на долината, за да разгледа някакъв кон, който Мартин Мак бил обявил за продан.

Джени се извърна смръщена от бюфета.

– Джейми, мислиш ли, че ще е безопасно? Последния месец наоколо шарят английски патрули.

Той сви рамене и взе палтото си от стола.

– Ще внимавам.

– Хей, Джейми – подвикна Иън, който тъкмо влизаше с наръч дърва за горене. – Щях да те помоля да отскочиш до мелницата. Джок дойде снощи да каже, че нещо не е наред с колелото, било заседнало. Погледнах набързо, но и двамата не можахме да го помръднем. Мисля, че са се заклещили някакви боклуци, но са под водата.

Той почука с дървения си крак по пода и ми се усмихна.

– Още мога да ходя, слава Богу, даже и да яздя, но не мога да плувам. Само се мятам насам-натам и се въртя в кръг като мушица с откъснато крило.

Джейми върна палтото си на стола, ухилен от описанието на шурея си.

– Лошо няма, Иън, щом ще те спаси от това да мръзнеш цяла сутрин във воденичния вир. – Обърна се към мен. – Искаш ли да дойдеш с мен, сасенак? Утрото е хубаво и може да си вземеш кошничката. – Хвърли ироничен поглед към огром­ната плетена кошница, в която събирах билки. – Ще отида да се преоблека. Сега се връщам.

Пое към стълбището и атлетично заподскача нагоре, взимайки по три стъпала наведнъж.

С Иън се спогледахме усмихнати. Ако съжаляваше, че вече не е способен на подобни подвизи, то го прикриваше с удоволствието, че вижда Джейми толкова въодушевен.

– Хубаво е да си е у дома – каза той.

– Само да можехме да останем.

Благите му кафяви очи се изпълниха с притеснение.

– Няма да тръгвате веднага, нали?

Поклатих глава.

– Не, не веднага. Но ще трябва да тръгнем дълго преди да падне сняг. – Джейми беше решил, че ще е най-добре да отидем до Боли, седалището на клана Фрейзър. Може би дядо му, лорд Ловат, можел да ни помогне – ако ли не, можел поне да ни осигури безопасен път до Франция.

Иън кимна успокоен.

– О, да. Но има още няколко седмици.

Беше прекрасен, сияен есенен ден, с въздух, сладък като ябълков сок, и небе, толкова синьо, че можеше да се удавиш в него. Вървяхме бавно, за да се оглеждам за късноцъфтящите шипки и лугачки, като междувременно бъбрехме.

– Следващата седмица е платежен ден – каза Джейми. – Готова ли ще е новата ти рокля дотогава?

– Сигурно. Защо, повод ли има?

Той ми се усмихна и взе кошницата ми, а аз се наведох да набера малко вратига.

– В някакъв смисъл. Нищо подобно на големите пиршес­тва на Колъм, дума да няма, но всички арендатори в Лалиброх ще дойдат да си платят наемите – и да засвидетелстват уважението си към новата господарка на Лалиброх.

– Сигурно ще се изненадат, че си се оженил за англичанка.

– Неколцина бащи ще са разочаровани. Преди да ме арестуват и да ме отведат във форт Уилям, ухажвах някои от местните девойки.