Бялата роза

Но сега, най-после, всичко беше свършило. Всички следващи дни и нощи бяха техни. Дори белезите с времето щяха да изчезнат. Тези, които щяха да останат, щяха да им служат като едно напомняне през бъдните години — да не приемат любовта като някаква даденост.

Сабрина също изглеждаше потънала в мисли и едва сега се размърда в ръцете му.

— Обзалагам се, че следващия път, когато видиш команчите да нападат дилижанс, ще продължиш да яздиш, без да се намесваш.

Изявлението й прозвуча като въпрос и Дейн поклати главата си в отговор. Усети, че тя трепереше, и се наведе, за да я целуне.

— Бих направил всичко това отново, Бри, дори след минута. Аз те обичам.

— Аз също те обичам, Дейн — Сабрина стоеше неподвижна в прегръдката му. После си пое въздух от топлото излъчване на рамото му, повдигна очи, за да срещне неговите, и дори успя да се усмихне. — Единственото нещо, което липсва сега е една хубава планинска снежна виелица.

— Знам — макар и не от личен опит — че първокласната мъгла на Сан Франциско е почти толкава хубава. Свободна ли сте тази вечер, мисис Морган? — целуна я леко той, наведе се, повдигна я и стъпи на кея. — Дори мога да намеря някой във „Фльор“, който ще ни изсвири един валс.