Пътят към София
- Автор: Дичев Стефан
- Год: 1962
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят към София». Краткое содержание книги:
Не можеше повече. Хората бяха изтощени до краен предел. Трябваше да спрат. Заповедта се понесе от уста на уста - живият телеграф заработи пак. Преди още командирите да я бяха чули, измъчените, премръзнали войници вече сечаха клони от околните гори. На няколко места проблеснаха огньове.
- Гасете!.. Забранено е... Строга заповед!.. Ще ни открият... По-скоро! - крещяха вън от себе си офицерите. Но все по-много светлинки се виждаха тук и там. Студът беше така ужасен, че скоро целият път на колоната бе обозначен от ярко горящи огньове.
- Кой ще ни открие в тоя студ! - говореха си виновно войниците. - И турчинът има душа...
Ала колкото и да бяха големи, огньовете само грееха, не топлеха. Наобиколилите ги войници едва дочакваха да си сварят чай, просваха се върху снега и мигновено заспиваха. Но този отдих беше по-страшен за тях и от умората, и от безсънието. Началниците им, не по-малко изтощени от тях, тичаха от огън на огън, будеха ги, удряха ги, строяваха ги, караха ги да се занимават с конете, с товарите, да поправят разбития от хилядите крака, а все тъй скован в ледове път, докато изведнъж вятърът се усили, запищя, завея на всички страни, изгаси огньовете, зашиба с дребен леден сняг, който проникваше навсякъде, заслепяваше и вкочанясваше лицата.
- Конете... конете! - викаха в казашките стотни. А в пехотните роти:
- Не се делете... Ще се разгубите... Внимавайте... пропастите...
От време на време по пътеката, която вече едва се забелязваше, проблясваха фенери. Преминаваха отделни групички мъже в кожуси, с големи нахлупени калпаци. Зад тях други водеха коне. Бяха командири на отделни полкове, на дивизии и съединения, разузнавателни или генералщабни офицери, или подвижни санитарни отряди, които въпреки виелицата и невъобразимия ужас или пък тъкмо затова трябваше да се придвижват в ускорен ход напред.
Някъде ги разпознаваха. Заставаха мирно в тъмнината. Повтаряха имената им.
- Щабът на негово превъзходителство генерал Каталей... Ето го нашия Василий Василиевич... Разбира се, с него е и генерал Философов, господа? - говореха си оберофицерите, които знаеха за неизменната дружба между двамата генерали.
Думите им се разнасяха от уста на уста между войниците.
Още по-силно вълнение предизвика преминаването на летящ отряд от Червения кръст.
- Сестричките... Сестрички! - викаха те. - Мили... - викаха. - И вие ли светици наши... пазителки наши и добрички... - кръстеха се те.
Някои плачеха. Всички искаха да ги приближат и им помагаха, но не защото бяха жени, а защото бяха жени и бяха с тях в тоя ужас.
После се чу, че минава или е преминал вече Гурко.
- Самият Гурко, братя!..
- Ура!.. Ура!.. - зареваха с все глас хората, сякаш надвикваха бурята. Някой някъде запя:
И други запяха... Всички запяха.
Надлъж, през бурята, нагоре към превала, Гурковата песен се носеше, настигаше го и го преварваше. И дълго-дълго я повтаряха с отчаяно и фанатично, и озлобено вдъхновение войниците, сякаш заплашваха някого или се убеждаваха и си вдъхваха един другиму смелост. Докато някъде напред ротите се раздвижиха.
- Тръгваме... тръгваме! - ревяха старите фелдфебели и унтерофицерите.
- Всички на пътеката! - викаха отвред и се брояха в тъмнината и пак се окуражаваха.
- Хайде... хващайте се за ремъците... Хайде! Тегли!..
Сутринта ги свари на път премръзнали и оредели. Гладни. Сухарите още вчера се бяха свършили. Чаят също. Колите с продоволствие останали някъде надире и сега войниците ругаеха не само интендантството; ругаеха всичко: и българите; и Гурко; и войната.
За преките си началници говореха:
- Да не се погрижат толкоз... Да не предвидят.
Някой по-разсъдителен казваше:
- Какво да се погрижат. Още снощи трябваше да сме в Чурек... Един господ е знаел само... Поледица!
Но отвсякъде започваха срещу него.
Към обяд по някакви незабележими пътеки из околните гори заприиждаха мъже, в овчи кожуси, с калпаци, с геги, някои препасани със старомодни пушки, да се бранят от вълците. Те мъкнеха дисаги, торби, бъклици и дамаджани, огънати в кожи.
Скоро надлъж по колоната знаеха вече какви са тези хора и всеки искаше да ги привлече към себе си.
- Братушки... тук... тук, братушки... насам - надпреварваха се войниците. Някои бързаха да ги пресрещнат. Да поемат претъпканите дисаги, торбите, увитите в кожи дамаджани. Не беше много това, което носеха българите, надошли от околните села, нито стигаше за всичките, но то будеше умиление в душите на измъчените войници и "Благодарим братушки!", и "Само туй да е, пак заслужавате вие!" се чуваше. Всеки гледаше да докопа залък хляб... късче сирене... да отпие глътка от греяното вино, запазило топлината си, подлютено от чушлетата, стрити в него.