Отмъщението на Монца
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-211-2
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Отмъщението на Монца». Краткое содержание книги:
Позволи си минимална усмивка. Никомо Коска несъмнено се мислеше за романтик и ексцентрик, който не се поддава на правила. Но всъщност беше предсказуем като звездите и честотата на прилива. Повечето хора никога не се променят и пияницата винаги си остава пияница. Основната трудност идваше от голямото разнообразие бутилки, които бе събрал. Нямаше как да се разбере коя е следващата. Морвийр нямаше избор освен да отрови всичките.
Сложи си ръкавиците и измъкна разтвора от зелено семе от вътрешния си джоб. Беше смъртоносен само при поглъщане и появата на ефекта зависеше най-вече от жертвата, но оставяше съвсем лек плодов мирис, абсолютно неуловим, ако се смеси с алкохол. Запомни внимателно местата на всички бутилки и как точно са запушени. След това ги отвори и започна да капе прецизно по една капка с пипетката си. Усмихваше се, докато тровеше бутилки с най-различни форми, размери и цветове. Тази работа беше обикновена, за разлика от вдъхновяващото отравяне на короната, но не по-малко благородна. Щеше да прелети през стаята като вятъра на смъртта, неуловим, но носещ заслужен край на противния пияница. Още един слух за смъртта на Никомо Коска. Само още един. Малцина щяха да отрекат, че това е правилно и заслужава публична похвала…
Замръзна. По стълбите се чуваха стъпки. Запуши бързо последната бутилка и се шмугна през една тясна вратичка в някакво тъмно малко помещение…
Сбърчи нос от силната миризма на урина. Суровата господарка Съдбата не пропускаше възможност да го унижи. Трябваше да се досети, че ще му се наложи да се крие в тоалетната. Сега само можеше да се надява, че Коска не е обзет от неудържима нужда да изпразни мехура си…
Битката за стените беше спечелена, при това без почти никакви затруднения. Несъмнено сраженията продължаваха в богатите стаи и мраморните зали на двореца. Но Коска, застанал на върха на кулата, не виждаше нищо. А и да виждаше, каква разлика? Като си присъствал на едно падане на крепост…
— Виктус, приятелю!
— А? — Последният оцелял старши капитан на Хилядата меча свали далекогледа и го изгледа с обичайното си подозрително намръщване.
— Подозирам, че победата е наша.
— Подозирам, че си прав.
— Двамата не можем да помогнем повече, дори да виждахме нещо.
— Говориш вярно, както винаги. — Коска прие това за шега. — Вече е неизбежно. Остана само да разделим плячката. — Виктус несъзнателно погали множеството верижки на врата си. — Любимата ми част от всяка обсада.
— Да поиграем карти?
— Че защо не?
Коска сви далекогледа си и тръгна по витото стълбище към стаята, която бе заел. Отиде до шкафа и отвори резбованите врати. Разноцветните бутилки го поздравиха като тълпа стари приятели. Ех, питие, питие, питие. Взе чаша и измъкна тапата на най-близкото шише с нежно изпукване.
— Питие? — попита през рамо.
— Че защо не?
Все още имаше сражение, но нищо, което да се нарече организирана съпротива. Наемниците бяха овладели стените, избутаха защитниците от градините и в момента нахлуваха в кулите, сградите и двореца, уплашени да не пропуснат плячкосването. Никой не се сражаваше по-свирепо и бързо от Хилядата меча, когато надушеха плячка.
— Насам. — Монца забърза към главната порта на палата, вървеше по същия път като в деня, в който убиха брат й. Мина покрай кръглия шадраван. Две тела плуваха по корем в сянката на колоната на Скарпиус. Тръпката я последва със странната усмивка, която не слизаше цял ден от лицето му. Минаха покрай нетърпелива група мъже, сгъчкани около някаква врата; гледаха с алчен блясък в очите, докато двама я блъскаха с брадви. Щом я разбиха, започнаха да крещят, да се бутат и да се ръчкат с лакти кой да влезе пръв. Двама паднаха на земята и се сборичкаха, макар още да не бяха откраднали нищо.
По-нататък двама наемници бяха спипали слуга със златиста ливрея. Единият го удряше и крещеше: „Къде са шибаните пари?“. След това другият правеше същото. Главата на слугата се мяташе напред-назад.
— Къде са шибаните пари, къде са шибаните пари, къде са шибаните пари…?
Някакъв прозорец се пръсна сред дъжд от олово и строшени стъкла и от него излетя резбовано бюро и се строши на паважа. Последва го подвикващ наемник, мъкнещ нещо бляскаво. Може би завеси. Монца чу писък, обърна се и видя как някой полита надолу с главата от прозорец на горния етаж и пада в градината. Отнякъде се носеха писъци. Звучеше като женски глас, но беше толкова отчаян, че не можеше да се прецени. Навсякъде се чуваха викове, смях и пищене. Преглътна прилошаването и се опита да не мисли, че тя е виновна за всичко това. Ето до какво бе довело нейното отмъщение. Можеше само да гледа право напред и да се надява да открие първа Орсо.